За миг всичко, което знаеше, което искаше да знае и което някога бе знаела, се разля в душата и. Като чудодеен балсам заздрави всички рани, съществували някога през вековете. Секундата се разтегли до минута, минутата до час, а часът до вечност и целият свят заживя в нея. Мигът на познание бе един цял живот, едно съществуване дори, в което бяха само спокойствието и пълното, съвършено блаженство. Нямаше го любопитството, нямаше я тревогата. Съзнанието се разтегна до краен предел. Не беше останало нищо, което да чувства, защото се бе превърнала в едно огромно, искрено, преливащо чувство. Беше изписан лист в тетрадка, част от история, но историята би изгубила смисъла си без който и да е лист от нея. И за този дълъг миг, който сякаш никога нямаше да свърши, тя почувства, че е заела своето място. Да, връщаше се при него да си припомни, да вземе още от огъня на живота и да продължи пътя си. Животът беше вечен, пътят - също.

Знаеше Истината. Беше си у дома.

Плътта се преобрази в плът, костта - в кост, кръвта - в кръв. Оставаше само душата. Завинаги.

-         Честито, госпожо Славова! Честита дъщеря!

***

Соленият мирис на морето щипеше ноздрите на Светослав. Той бавно тръгна по пясъка, който имаше леко нездрав вид, сякаш бе прежълтял. Внимателно, дори може би предпазливо, огледа небето с гладно пискащите чайки. Морето, макар че беше препълнено с летовници, сякаш бе негостоприемно посивяло. Вълните се разбиваха на брега, оставяйки бяла пяна, в която си играеха децата. На пръв поглед един напълно нормален шести август във Варна. Макар че за Светослав това въобще не беше обикновен шести август. Направи още няколко крачки и телефонът му иззвъня. Усмихна се радостно. Още едно поздравление за щастливия баща, макар че и хиляди пожелания не биха описали чувството, бушуващо в него в този момент. Да, беше станал баща.

Светослав седна на една скала край брега, както правеха старците и децата, и се вгледа в бездушната синева, където морето и небето се сливаха в едно. Сякаш Никой не забелязваше промяната. Да, старите хора може би бяха прави. На шести август всичко се променяше. Морето не беше същото, вълните изглеждаха уморени и се пенеха сякаш по-скоро по навик. Лятото пожълтяваше и скоро щеше да падне като сух есенен лист, за да отстъпи място на преуморената си сестра. Светослав почувства как някаква тежест се свлече да на плещите му и долови във въздуха мириса на листа, старост и сол, който пощипваше едва забележимо ноздрите му. Въздъхна. Всяко нещо си имаше край и изглежда в един ден много неща бяха свършили. Лятото, по-горещо и екзотично от всякога, никога нямаше да се върне, свърши се с уханието на свобода и натежал въздух. Днешният ден му възлагаше нова отговорност, но и нова радост – детето му, тъй чакано, тъй желано, се беше родило. Животът му, свободен и лек като носещо се по вятъра глухарче, никога нямаше да е същият.

И въпреки това Светослав беше щастлив. Никога не бе харесвал шести август – слънчево дете, той обожаваше лятото и с настървение се опълчваше на хладните армии на есента – но сега бе променил и това си мнение. Преображението не бе завършено, денят още не бе свършил, но той знаеше, че му предстои дълъг път. Защото животът му никога нямаше да спре да се преобразява. Можеше да забави този процес, да го извърти, да го обърне по непонятни начини, но не можеше да го спре. Преображението е неделима част от нашия живот, самият наш живот е едно Преображение. Не е ли нашето съществуване тук едно малко чудо? Преобразили сме се от непонятни, неведоми сили в хора, добили сме човешка обвивка. И преображението ни продължава с пълна сила, от безпомощни същества ставаме силни хора, нанасяме удари, търпим поражения, обичаме лудо и мразим силно, срамуваме се, страдаме, гордеем се, плачем и се смеем. Накрая преживяваме всичко това, възкръсваме от пламъците, завръщаме се поумнели и пак допускаме същите грешки и само понякога се учим от тях. Дори смъртта не може да ни попречи, защото тя е просто поредното Преображение в живота на човек – също като раждането. А какво става след това? Кой може да ни каже? Вероятно претърпяваме поредното Преображение, както всичко в този живот.

Светослав се усмихна на морето. Щеше да помогне на дъщеря си при нейните Преображения. Щеше да е до нея, докато имаше тази възможност, да я гледа как расте, как от малко момиченце се превръща в зряла жена. Мечтата на всеки баща. Усмихна се, когато си помисли тази дума. “Аз съм баща.”. Това звучеше добре.

Светослав закрачи към жълтеещият се пясък, загърби остаряващото море и тръгна към болницата. Трябваше да види дъщеря си.

***

Новият живот  заспа още в мига, в който го положиха в креватчето ù, в стаята при другите бебета под номер 3. Не знаеше защо е тук, какви са тези хора и странните звуци, които издаваха, но не я интересуваше. Бебето нехаеше, че в момента майка му и баща му го наблюдават със сълзи на очи и се усмихват от умиление. Нехаеше, че вятърът носи мирис на есен, на край, но и на ново начало. То спеше и сънуваше хубави сънища.