Пресякох на червено! Наистина!
По булеварда не се движеха коли, а една леличка от другата страна ми махаше сякаш се познаваме отдавна. Това е глупав изблик на моето незаконно действие, помислих си. Подминах я сякаш бе статуя от музея на Мадам Тюсо. Беше невзрачна и грозна като онези хора, които бутат рекламни брошури в препълнената пощенска кутия.
Признах си какво бях направил на пощаджийката, която ровеше из писмата, за да открие онова адесирано до мен. Тя ме погледна строго и продължи да рови. Заради непрекъснатото пипане на гладката хартия пръстите и сигурно бяха останали без отпечатъци, помислих си. Те бяха заличени! Подадох ръката си, за да се запознаем официално, но тя не ми обърна внимание. Не, че не искаше да ме познава. Просто имаше прекалено много работа.....
Опашката от хора започваше отвън. Непрекъснато се увеличаваше и пощаджийката нямаше време да направи каквото и да е за себе си, да поговори в слушалката на звънящия телефон. Не смееше да заключи вратата и да отиде до тоа ...