Пресякох на червено! Наистина!

По булеварда не се движеха  коли, а една леличка от другата страна ми махаше сякаш се познаваме отдавна. Това е глупав изблик на моето незаконно действие, помислих си. Подминах я сякаш бе статуя от музея на Мадам Тюсо. Беше невзрачна и грозна като онези хора, които бутат рекламни брошури в препълнената пощенска кутия.

  Признах си какво бях направил на пощаджийката, която ровеше из писмата, за да открие онова адесирано до мен. Тя ме погледна строго и продължи да рови.  Заради непрекъснатото пипане на гладката хартия пръстите и сигурно бяха останали без отпечатъци, помислих си. Те  бяха заличени! Подадох ръката си, за да се запознаем официално, но тя не ми обърна внимание. Не, че не искаше да ме познава. Просто имаше прекалено много работа.....

  Опашката от хора започваше отвън. Непрекъснато се увеличаваше и пощаджийката нямаше време да направи каквото и да е за себе си, да поговори в слушалката на  звънящия телефон. Не смееше да заключи вратата и да отиде до тоалетна. Времето за почивка още не бе дошло.

  От писмото, което получих ставаше ясно, че родната ми майка отнякъде бе разбрала за моите пресичания на червено. Обясняваше на цели две страници всички проблеми, които могат да настъпят заради факта. Умоляваше ме да не се преструвам на смелчага, а да имам търпение. Твърдеше, че не познава други хора, които правят така....

Трябваше  да и напомня, че по нашия булевард не се движат почти никакви коли. Че заради това може би в най-скоро време ще се превърне в пешеходна зона и няма повече да дразни никого, и кварталния свят ще заспива доволен и омиротворен.

  На връщане отново пресякох на червено, а встрани огражденията група от хора държаха плакати с надпис: "Този булевард трябва да стане пешеходна зона!" Останах при тях цял час май. Размишлявах за разочарованието, което писмото ми бе донесло.  Не понасям някой да ми дава неискани съвети или пък да критикува поведението ми.

  Мама си е мама. Тя винаги пресича на зелено!