През трънаците

- Къде се губиш толкова време, бе? От колко дни те чакам?! Какво ти е т'ва на главата?   - Мани, мани...   - По правия път ли успя да се изгубиш? Къде се мотаеш?

- Абе той тоя път... Ходя си аз и си свиркам, ама постоянно нещо ме ръчка отвътре и гледам само наляво-надясно какво има. Едни големи храсти, едни трънаци, едно чудо! И едно такова все ми се иска да мина от там.

- Как така от там? През трънаците?

- Да бе! Хем ги гледам какви са увити и страшни - преплели клонки и тръни като в усмивка на звяр, хем ме гложди едно любопитство голямо - какви ли чудеса се простират зад тях?!

- Чудеса, чудеса... най-много някоя друга полянка, рекичка, ала-бала да са се скрили от хората. И к'во? В трънаците ли се заби?

- Еми, забих се! К'во да направя? То ме дърпа отвътре, мира не ми дава! Избрах си през най-заплетения храст с най-големите бодли да мина. И Минах! Изпонадрах се целия, скъсаха ми се и якето и гащите, ама минах и загазих навътре в гората да разгледам какво има наоколо.

- И какво имаше в гората?

- Какво да има... гора има. Мотах се насам, натам - нищо интресно. Викам си я да си се върна на пътя аз, да си се прибера нормално, ама като се огледах се усетих, че съм се запилял. Виках, обикалях - няма път! По едно време, докато обикалях, съм се спънал някъде и съм паднал. Е те т'ва на главата ми е от там, даже в безсъзнание съм бил! Като се събудих беше тъмно вече. Викам си ще легна да спя, пък утре ще му мисля. То к'во спане, главата ме цепи, студ... абе, какво да ти разправям! Събуждам се на сутринта - гледам една лисица седи и ми се чуди от кога сме станали съседи. Аз пък се уплаших да не вземе да ме изяде - нали ме знаеш - и я стреснах и избяга.

- Добре бе, човеко, такъв хубав път са отъпкали хората през тая гора, защо ти трябваше да се забиваш вътре, че и през трънаците?!

- А, де? Ама слушай, слушай. Тръгнах да обикалям пак аз и по едно време намерих някаква къщурка. Викам си тя сигурно е изоставена, ама може да има нещо полезно вътре, пък ще има и къде да спя. То пък се оказа че живеят хора там!

- Да, бе? Насред гората?

- Да! Семейство с три деца.

- И какво правят там в нищото?!

- Ми, живеят си хората, какво да правят. Питах ги как да стигна до пътя, те ми викат "Какъв път?"!

- Не знаят за пътя даже?!

- Не знаят! И хич не им пука ни за пътя, ни за нищо. Винаги нахилени, винаги весели, не бях виждал такова щастливо семейство! Приеха ме за гост - останах при тях за вечерта. Те хората познават добре гората, обиколихме заедно на другия ден - намерихме пътя, нарисувахме на карта всичко - тях не ги вълнуваше много, ама им викам "Да се знае!". Поканих ги и на гости като си тръгвах, ама не пожелаха. Добре си им било там, не им се мърдало.

- Брех!

  - Да, бе! А като се разделяхме ми дадоха ей тая кесия.   - Ама т'ва злато ли е?   - Да! Някакъв друг заблуден като мене пътник им го оставил за отплата, че го приютили преди време, ама на тях не им трябвали такива неща и ми викат "Вземай го, на тебе дано ти е полезно."!   - Гледай ти... Трябва да взема и аз да пробвам да кривна от пътя някой ден! Току-виж и на мен ми излязъл късметът!   - Трябва си! Ама гледай през най-големите трънаци да минеш, хаха!