Тръгвам... Незнайно накъде... И вървя, само напред, без да се обръщам, без да се замислям за отминали моменти... Ако затворя очи, ще чуя старите дървета наоколо да шепнат приказки за малките неща от живота. Поглеждам небето, а там облаците изрисуват всичко, което то е видяло. А в шума на морските вълни различавам една от онези песни за моментите, в които разбираш кой си всъщност. И вървя, и вървя... Хората минават покрай мен и не ме забелязват. Но аз чета мислите им като отворена книга... те се питат какво би било да бъдат някой друг. Продължавам
напред... Вятърът носи аромата на екзотичните цветя от замръзналите пустини. Дъждът влива в мен живота на душите, останали в простора на времето. Спирам дъха си, ЗА ДА се почувствам отново жива.
Да бъда себе си сред целия този фалш - това е идеалът, даващ ми причини за живот.