В гората беше тихо. Група мъже с мрачни лица крачеха и се оглеждаха при най-малкия трепет на листата в утринната мъгла. Не беше валяло отдавна. Всичко беше някак посърнало и дори това, че нямаше вятър, не пречеше на листата да трептят от леката мараня,която караше всичко в далечината да изглежда прозрачно.

Все още беше хладно,макар и  слънцето да напомняше за себе си с първите лъчи ,които проникваха през листата на дъбовете. Задухата започна да расте със скоростта на Алпийска лавина.

Никой не забелязваше това... мъжете крачеха  мрачно... стиснали пушки в ръцете си... и се оглеждаха.

В селото имаше болно дете, то имаше нужда от вълча кожа за да се излекува. Трябваше им кожа на малко вълче, с която да завият болното телце, за да излекуват надеждата си за продължение на рода. Безнадежността беше това, което ги принуди да нарушат неписаното споразумение между тях и повелителя на гората.

От векове той ги наблюдаваше как живеят, без да им пречи, без да се меси в техния свят. Не нападаше стадата им  освен при крайна нужда и винаги взимаше само колкото да преживее.

Те не го закачаха, не искаха да гневят планината, която беше и техен дом и пазител. Дом и за тях, и за децата им, за стадата, за дивеча, който взимаха като отплата за ненамесата си в горските дела. Дърветата с радост им даваха дар от своите клони-плодовете бяха друга част от споразумението между хората и природата.

Така мирно и тихо те живееха от векове, помагаха си да оцелеят, без взаимно да си пречат. Това беше негласният закон, който всички спазваха: взимаш колкото ти трябва, връщаш колкото си взел.

Но сега... сега законът беше нарушен.Мрачните погледи вещаеха решителност,която щеше да сложи край на примирието,оцеляло векове наред.Те имаха нужда...Мъка беше изписана на лицата им,усещаха укорителният шепот на дърветата,храстите препречваха пътя им,тревите се сплитаха около тях,птиците пееха силно и високо песни,които бяха забравили: в гората е влязъл човек,но не като брат ,а като враг.Крийте се всички,крийте се ,те носят пушки!От всякъде ги гледаха скрити очи,кои с укор,кои с надежда...имаше и такива,които не вярваха и се изправяха на пътя за да видят какво става...

После ...после бягаха уплашено и на свой ред предупреждаваха всички:Човеците са дошли да убиват!

На другият край на гората,точно където започваше планината,в една отдавна забравена от всички ловци клисура,живееха ТЕ ,тези които бяха сложили край на войната между хората и гората,властелини на планината-глутница вълци.

Забравили вкусът на оловото и овчата кръв,те не мислиха зло,живееха според установените норми.Ловуваха свободно и следваха дирите си дори и  до сами селото,но никога не нападаха хората.Нямаше смисъл да го правят,а и имаха уговорка.Когато е трудно.когато е начин да оцелеят добре,но сега ...сега е лято и има всякакъв дивеч.

Те спяха.Като всеки който с е е трудил цяла нощ,те взимаха своята доза почивка преди да падне нощта и да се отправят по своите ловни пътеки.Те спяха спокойни и тихи.Наблизо в тревата нещо подскачаше ,въртеше се,скимтеше и отново се забъркваше из високата трева.Това бяха трите малки вълчета,родени преди няколко месеца.Новото поколение властелини на гората играеха на воля в тревата и слънцето не ги плашеше.Те бяха като всички деца,дори и когато ти кажат"отивай да спиш",продължаваш да играеш,защо да спиш когато край теб има толкова интересни неща,толкова звуци и цветове,толкова миризми.

Бяха хубави здрави вълчета,с лъскава козина ,с остри макар и още слаби зъби,подскачаха и се присмиваха на една сврака,която говореше нещо за хора с пушки и ... никой не и обръщаше внимание.те искаха да си играят.Подскачаха едно през друго и я викаха да слезе при тях ,за да и покажат какви големи ловци са и колко са силни.

Нищо не можеше да ги уплаши,мама спеше ей там ,а другите бяха наоколо.Нищо не ги застрашаваше,никой в гората не искаше да ги сърди,та те бяха просто деца,малко по шумни от другите,много по-палави ,но все пак деца.Искаха само да си играят на спокойствие.

От запад се зададоха група палави бели  облачета,завихриха се и се заиграха,подгонени от палав вятър,умножиха се и надуха гърди.Слънцето се усмихна и прибра дългите си лъчи,дори на него малко прохлада щеше да му дойде добре.Облачетата продължиха да се вихрят и да си подават искрици,колкото да е по-забавна играта вятърът изду гърди и ги подгони по небето.Задаваше се дъжд,а не беше валяло отдавна.В гората се промъкна хладен повей,природата го пое жадно и зашептя.Имаше нужда от влага,плодовете трябваше да се налеят,за да бъдат събрани от хора и животни.Така ще изкарат зимата.За благодарност от своя страна щяха да почистят от стари клони и гъсеници и всякакви други гъделичкащи неща,които се криеха в дърветата.Два облака се отделиха от всички останали и започнаха да се борят.Прехвръкна искра ,но не много шеговита,май се бяха изпокарали и сега мереха сили.Бутаха се един в друг,натискаха се и дори вятърът не можа да ги раздели.Разлюти се и той.Чу се гръм.Едър дъжд закапа на често по зажаднелите листа.Дървета и храсти  го поеха с наслада и се измиха с него.Свалиха прахта,а живителната влага ги събуди,надигнаха снаги ,за да посрещнат нови и нови капки.

Заваля съвсем не на шега,сива стена се изправи и скри всичко.Гората се сви,стана страшно.Вятърът се беше ядосал,а облаците решиха да му дадат подобаващ отпор.Бурята набираше скорост,и сила ,и смелост.Засвяткаха мълнии,гърмеше все по-често  и по-силно.

Малките вълчета се изплашиха от толкова много шум и оставиха малкото жабче,около което подскачаха от няколко минути.Излязоха от локвата, в която бяха нагазили и се втурнаха към пещерата  на завет .Майка им вече  ги чакаше тревожна и сърдита,но като ги видя мокри и палави ,само нежно ги близна по нослетата.Бурята набираше сила все повече и повече.Всичко се беше свило под ударите на дъжда,тревога тегнеше във въздуха.Групата мъже ,които вървяха през гората сякаш не забелязваха какво става наоколо.Не ги плашеше нито бурята,нито укорният шепот на дъжда по листата.Те вървяха напред мрачни и мълчаливи.Един от тях беше няколко крачки напред и внимателно проверяваше пътеката,силуетът му се открояваше на фона всичко останало.Беше като тъмно петно и на най тъмната сянка,петно изсмукващо светлината наоколо.Висок, едър мъжки силует,който ходеше полуприведен,но не от старост или болест.По скоро приличаше на звяр ,който е попаднал на прясна диря и следвайки миризмата се движи с онова темпо ,от което няма измъкване,колкото и бързо да бягаш,все те настига с упоритостта и постоянството на вълча глутница...

........................