Историята на котарака

По идея на Росен Балабанов Приказка без край

… Есента била вече към края си, когато Котаракът изкачил четвъртата планина. Задухал силен, студен вятър, а клоните на дърветата започнали да се навеждат все по ниско към земята. Той се заслушал в гласът на гората, защото имал уговорка с останалите си приятели да се известяват един друг, ако някой пръв успее в плана, но не чул нищо по-различно от естествения шум на гората.

Поспрял се да се поогледа от високо и зърнал сгушено в подножието на планината малко селце. Светлинките едва проблясвали в мрака. Като се надявал, че ще намери добри хора и топло мляко и не видял къде другаде да нощува, Котаракът решил да слезе в селото.  Спрял се под прозорчето на една къща и надникнал вътре. Удобно сгушени край огнището две деца унесено слушали майка си, която им разказвала приказка. В този момент вратата се отворила и стопанинът на къщата изхвърлил с гръм и трясък навън красива бяла котка с лъскав черен нашийник. Поотупала тя кожухчето си, поседнала да се поизмие и в този момент съзряла нашият Котарак, който неволно станал свидетел на нейното премеждие.

- Какво си ме зяпнал така? Не виждаш ли, че нощем няма място за такива като нас край огнището?

- Аз такова… - загубил ума и дума той.

- Какво такова? Защо си дошъл в нашето село, личи ти, че не си от тук.

- Аз съм тръгнал да търся лек за дядо – окопитил се Котарака.

- Какво му е на дядо ти? Още зима не е дошла, а той болен. От какво е болен? - поинтересувала се Котана.

- Не знам от какво е болен, ама знам, че само  едно малко лилаво цветенце може да го излекува. Сърничката каза, че то расте по средата на гъста гора, точно в центъра на слънчева полянка и аз съм тръгнал да го търся. Случайно да си чула нещо?

- Ха! Тази приказка всяка вечер моята стопанка я разказва на децата. Ей на! И сега това разказва. Все разправя, че там, зад къщата в гората имало такава една полянка, дето растяло чудодейно цвете, което лекувало всички болести. Аз да ти кажа честно честичко се разхождам там, но такова цвете не съм видяла.

- Хм… - замислил се Котаракът.

- Ако искаш, подслони се с мен тук на прага за през нощта, а утре сутринта ще те заведа до полянката.

Речено – сторено. Сгушили се двамата на кълбо и Котаракът доразказал историята си на новата си приятелка. Така и задрямали до прага на къщичката.

Минало, не минало много време, било още тъмно, зората не се била изкачила над баира още, когато се събудили от детско хлипане. И що да видят? На стълбите малко момченце с пижамка на сини райета седнало и плаче ли плаче.

Котаракът веднага се притекъл на помощ и започнал да се гали в крачето на детето. То вдигнало глава и го зяпнало с отворена уста.

- Я! Мимето имаше такова палтенце, като беше съвсем мъничка! Ти откъде имаш този син елек?

- Дядо ми го уши и мъниста ми сложи – каза гордо Котаракът. Направи малък кръг пред детето за да покаже с гордост елека си, но в следващият момент се спря и сякаш му хрумна нещо. 

- Ти имаш ли дядо? – попита той.

- Имам, ама живее надалеч, някъде през три планини в четвърта. Не съм го виждал от пет години и затова сега се бях разтъжил така и плачех. Когато бях на три, а сестричката ми съвсем малка, още едва ходеше и носеше тъкмо такова едно синьо палтенце като твоя елек за последно ме заведоха да го видя. Беше много хубаво, непрекъснато играехме и ми разказваше какви ли не истории.

- А защо не сте ходили толкова отдавна? - попита Котарака.

- Татко казва, че няма време и все обещава на лято да ни заведе ама... – пак се разхлипа детето.

- Хм… А ти знаеш ли, че аз тъкмо от твоя дядо идвам. Болен е, много е болен. Трябва непременно да отидете да го видите. Той те чака там, каза, че имал една приказка дето щял да я разкаже само на теб, защото се предавала само от дядо на внук. Непременно трябва да отидете да го видите - каза Котаракът. 

Детето скочило бързо и потънало в още спящата къща. Първи петли пропяли.

Котаракът решил да потегли с новата си приятелка към китната полянка, на която се надявал да открие чудодейното цвете. Стигнали бързо. Слънцето тъкмо се показало и огряло полянката, когато един лъч огрял в средата ù малко лилаво цветенце с дълги оранжеви листенца, но в следващия миг то изчезнало от погледът им. Приближили се и видели, че цветето си е там, но се виждало хубаво само при изгрева на слънцето и затова никой не е успял да го забележи. Откъснали го и бързо побягнали обратно към къщичката в селото, защото Котаракът не бил забравил за предупреждението на сърничката, че цветето се пази от вълк. Надявал се, че той няма да посмее да ги последва в селото.

Когато стигнали пред къщичката забелязали, че децата са се качили в колата с майка си. Тя се провикнала към мъжа си:

- Вълчо-о-о, вземи ябълките от щайгата да занесем, може да успеят да го вдигнат човека.

В този момент нашият котарак разбрал всичко. Като светкавица през ума му минало, че всъщност не става дума за истински вълк, а за този човек тук. За синът на дядото. Нямало много време да му мислят и бързо се шмугнали с Котана в колата. След миг вече летели по пътя към дядото. 

Късно вечерта колата спряла пред къщичката на дядото. Там отпред вече чакали козичката, двете кокошки и петелът. Като видели, че Котаракът се завръща, целият двор се оживил и всички го посрещнали с шумна радост. Котаракът обаче бързал, трябвало спешно да се погрижи за дядото, така както винаги го бе правил.

Влязъл тихо в стаичката, покатерил се на гърдите на дядото и поднесъл цветето под носа му. В този момент влязло и семейството на стареца, те наобиколили леглото му, а синът му внимателно хванал ръката му. Дядото отворил очи и те се изпълнили със сълзи на радост.

Не знам от цветето ли, от що ли, но дядото се възстановил бързо, а внуците му цяла ваканция тичали край него, правели снежни човеци и слушали интересните приказки на дядото край печката.

Котана пък, останала да живее при нашият смел герой и двамата заедно отгледали куп малки шарени котенца, с които децата всяка ваканция играели.

Колкото до историята, която дядото обещал да разкаже на внука си и на горичката, тя може да е тема на още ненаписана приказка или дядото е искал да разкаже именно тази приказка. Ти как мислиш?