Приказка за царя слуга
Имало едно време алчен и стиснат цар. Той живеел в разкош, но непрекъснато се оплаквал, че е беден и нещастен. Приближените около него били принудени да го изслушват и успокояват. Един ден първият му съветник казал:
- Височайши царю, трябва да се задомите. Нуждаете се от съпруга, която ще се грижи за вас.
- Не ми трябва жена. Тя е излишен разход. Ще ме разори, а аз съм беден владетел. – промърморил царят.
- Оженете се за заможна Господарка, за да ви направи още по-богат. – продължил да настоява съветникът.
Тук царят се замислил и започнал да се вслушва в думите на своя слуга. След няколко дни отпътувал към царството на бъдещата си съпруга. Тя била прекрасна и невероятно богата. Съветникът умишлено премълчал една важна подробност: че е коварна вещица.
Посрещнала го владетелката подобаващо. С много почести и отрупана трапеза с вкусни ястия. Свирела божествена музика, а за доброто им настроение се грижели кръшни танцьорки. Царят бил възхитен. Не се впечатлил от красотата на владетелката, а от разкоша в който живеела. Дори не забелязал презрителният й поглед и лицемерна усмивка. Алената й рокля и скъпи накити заслепили очите му.
- Аз съм беден цар, но честен и почтен. Влюбих се във вас от пръв поглед. Ще бъда най-щастливия владетел ако станете моя съпруга.
Вещицата се разсмяла от сърце и му подала масивно златно колие.
- Ще се радвам да го носите, Господарю. Приемете го като знак на моята любов към вас.
Доволен владетелят веднага се накичил с него. Не предполагал, че колието е вълшебно и носи нещастие.
На сутринта царят не помнел кой е, какъв е и какво прави в бляскавия дворец. Притеснен се качил в луксозната си карета и дал нареждане да потеглят. Слугите, които го придружавали не посмели да задават въпроси. Недоумявали защо си тръгват толкова бързо щом господарката се е съгласила на брак. Скоро предстояла и друга неприятна изненада. По пътя били нападнати от разбойници. Владетелят не успял да се защити. Бил забравил бойните си умения. Не знаел как се борави с меч, в него нямало капка смелост и достойнство. Паднал на колене пред разбойниците и проплакал:
- Пощадете ме. Аз съм бедно, селско момче. Не съм способен да ви нараня.
Мъжете започнали да се смеят. Съблекли му дрехите и го оставили само по бельо. Не взели медальона, защото бил невидим за техните очи. Ограбен и унижен владетелят побягнал към близката гора. Зад гърба му отеквали подигравките и радостните възгласи на крадците.
За съжаление царят не подозирал, че го грози друга опасност. Тичайки между дърветата той навлизал все по-дълбоко в мрачната гора. Накрая изморен и премръзнал спрял до ароматен розов храст. Изведнъж пред него се появила мръсна и грозна вещица. Имала изпъкнали злобни очи и голям крив нос.
- Накъде си тръгнал полугол, красавецо? Скоро ще се стъмни, а в гората е опасно. Заповядай ми на гости. Ще ти постеля меко легло и ще те нагостя. – изкискала се тя. Оглеждала го изпитателно и лакомо все едно ще го яде.
- Аз съм бедно, селско момче. Само това знам за себе си. Дори името си не помня. – започнал да обяснява младият мъж. Чувствал се ужасно.
- Разбирам. – промърморила вещицата съзирайки вълшебният медальон.
После го помъкнала към къщата си с кокоши крака. Дала му топли дрехи и омайно биле за безпаметен сън. Изчакала да заспи и изпратила тайно писмо по своя гарван-вестоносец. В него благодаряла за неочаквания подарък. „Най-после ще имам млад и покорен слуга. Щом видях медальона разбрах, че е твой, стара приятелко.” – пишела баба Яга. На другия ден получила отговор от господарката – вещица: „Задръж го завинаги. Нямам нужда от глупав и алчен съпруг. Превзех царството му и той не ми трябва.”
Така царят останал да слугува до края на живота си при баба Яга. Този, който не умее да цени това, което има накрая получава това, което заслужава.
© Катя Иванова All rights reserved.
