Някога, много отдавна, още преди първия човек да бъде сътворен, на земята бродиха други същества. Те бяха подобни на човека, но не напълно. Цивилизовани и щастливи. Имаха си и собствено царство, с цар, чиято дума ставаше закон мигновено, щом бъде изречена. В това царство съществата приличаха ужасно много на хора. Ходеха изправени на два крака, можеха да общуват, служеха си с прибори за хранене. Единствената разлика между човека и тях беше, че те не знаеха какво е болка и лъжа. В тяхното царство не съществуваха такива думи като „мъка” или „омраза”, всички се обичаха и живееха щастливо.
 Близо до тяхното царство имаше една огромна и черна скала, висока колкото три планини. По нея не растеше нищо живо, единствено черни тръни без цветчета. Те се оплитаха около студената скала, притискайки и напуквайки я в здравата си прегръдка. Никой не знаеше откъде излизат тези тръни. Само знаеха, че който се убоде на тях, мигновено умираше. Природата беше напоила тръните с много силна отрова. Веднъж убодено, мястото веднага започваше да почернява и да умира.
 Царството не знаеше, нито помнеше как се е появила тази скала и защо тръните убиват всичко, което се убоде на тях. Само знаеше едно, там горе, на върха на тази мрачна скала, беше скрит ключът към безсмъртието. Почти всеки от царството говореше за него. Всички го описваха винаги един и същ. Ключът представляваше една огромна и черна роза, с черни цветчета и черно стъбло, която увяхва, но никога напълно, дори и сега вехнеше, но никога не умираше.
 Легендата беше такава... Който успее да изкачи цялата скала, като преодолее тръните, стигне до нея и я откъсне от камъка, той ще бъде вечен. Смъртта няма да застигне никога този, който откъсне розата.
 Безброй бяха онези, които се опитваха да изкачат скалата и да достигнат розата. Техният край винаги беше неуспешен, никой от тях не се завръщаше долу в царството, останките, увити между тръните, нарастваха, когато някой нов се появи и реши да си пробва късмета.
 Но имаше и един в царството, който ден и нощ жадуваше да достигне розата. Това беше царският син - принцъта. Той почти всеки ден отиваше до скалата и постоянно се въртеше около нея, като гледаше нагоре към небесата и хранеше празните си надежди. Опитваше всемъзможни комбинации как да преодолее тръните, пробваше с различни твари, за да види дали отровата ще ги хване. За съжаление обаче, опитите му бяха винаги неуспешни. Нямаше такова същество, което да е живо и да издържи на отровата. Затова една вечер на него му хрумна идеята. Той наблюдаваше как всичко, докоснато от гъстите бодли на тръните, умираше. Реши, че щом отровата убива живота и всичко що е живо, то тогава тя не може да нарани по никакъв начин нещо, което е неживо.
 На сутринта отиде при баща си - царя и заяви идеите и намеренията си. Царят обичаше детето си повече от всичко. Не можеше да го пусне от сърцето си да се катери там горе, откъдето нищо не се връщаше. Но волята на принца беше по-силна от бащината и... речено-сторено. На другия ден царят заповяда тримата най-добри ковачи в цялото царство да се съберат в царската ковачница и да изслушат налудничавите идеи на принца. Събраха се тримата и търпеливо изслушаха принца. Царят им даде инструменти, отвори им царската си хазна, докара им редки метали и камъни. Всичко, което принцът заръча на ковачите, трябваше да бъде изпълнено за три дена.
 През тези три дни нетърпеливият принц се усамоти в двореца. Странни чуства започнаха да се зараждат в сърцето му. Налегнаха го съмнения, които го промениха отвътре. Той започна да чувства и мисли по различен начин от преди. Не чувстваше вече бащината обич към него, нито пък топлината и дружелюбието на народа му. Единствено мисълта за розата беше в главата му. Тя се превърна в нещо като единствената причина той да е жив и да съществува. Две нощи подред сънуваше и жадуваше черната роза. Виждаше как се изкачва на върха на скалата и откъсва този забранен дар.
 На третия ден ковачите изковаха това, що беше заръчано. Представляваше механизирана броня, богато орнаментирана с ужасни и мрачни същества. Такива същества, които нито ковачите, нито царят, нито пък цялото царство беше виждало някога. Единствено принцът ги беше видял в главата си и поиска да се гравират на бронята му. Бронята покриваше всяка една част от тялото му. Отвътре адски и всевъзможни механизми тракаха и чукаха. Отвън на гърба на бронята ковачите направиха криле от черна тъкан. Крилете можеха да се задвижват само от желязната и непоклатима воля на принца. Ковачите украсиха бронята с невероятно красиви и редки камъни. На шлема сложиха един огромен черен опал, за да му показва пътя и да го пази от отровата. Раменете му украсиха с черен оникс, за да е спокоен и карнеол, за да не кърви тялото му. На гърдите на бронята ковачите сложиха хематит, за да е безстрашен и черен ахат, за да е вечен и винаги победител.
 Царят устрои голямо пиршество в чест на сина си, събра всичките си придворни и слуги от двореца, след това и част от цялото царство. Когато всичко беше готово и принцът се появи, всички в залата останаха потресени и мълчание зацарува тогава. Царският син се беше променил в лицето. То стана бледо и бяло като платно, очите му издадени напред и изцъклени. Ръцете и краката му сухи, жилави и костеливи. Видът му не попречи церемонията с обличане на бронята да започне. Тримата майстори-ковачи облякоха младежа, накрая му сложиха и поразяващия шлем. Всички в залата пренебрегнаха ужасния вид на принца, вече облечен в бронята, и в името на царя-господар на тази земя го изпратиха по живо, по здраво до черната скала.
 Там той направи първата си успешна стъпка по скалата между тръните. Ръкавиците на бронята му имаха дълги и метални пръсти, заострени дори повече от лапата на лют звяр, за да може да се захваща здраво за суровата скала и да му е лесно, когато се катери. Той се изкачваше и изкачваше, докато накрая не се изгуби от погледа на тези, които го изпратиха. Усещаше как бодлите на тръните се докосват до бронята му, но никой от тях не е пробиваше, нито пък я одраскваше. Неговата най-съкровена мечта се сбъдна, тръните не можеха да докоснат по никакъв начин беззащитното му тяло, благодарение на бронята. Вече спря и да вижда останките на онези, който някога са се пробвали да се покатерят, те висяха там, оплетени в тръните и тръните ги поемаха в студената си прегръдка. Острите нокти на бронята се впиваха в скалата надълбоко и я разронваха отвън. След още няколко часа катерене той най-после стигна последния камък. Върхът на скалата беше тесен, широк около метър и половина. Видя и великолепната черна роза. Забеляза как тръните излизат изпод камъка, който тя беше напукала и покълнала. Там нямаше нито пръст, нито вода, единствено черен камък и тръни. За него тази роза беше единственото, съвършено и перфектно създание, което някога бе виждал. Очите му се напълниха с великолепие и разкош. Той бавно пристъпи към розата, след това се наведе, стисна силно стъблото ù и дръпна нагоре. Розата се отскубна от камъка с лекота и остана в ръката му. Изправи се, пораздвижи малко крилете си, след това се засили от скалата и се спусна надолу. Разтвори крилете си и полетя като лешояд към мърша надолу, докато не стигна баща си, заедно с всички останали от царството, които го чакаха.
 Приземи се на тежките си ботуши и прибра крилете си. Всички около него в този момент се видяха в чудо и приказ. Никой от тях, дори самият цар не предполагаше, че синът ще се завърне жив отгоре и то с розата. Той вдигна високо нагоре дясната си ръка с розата и започна да се смее, но не щастливо или радостно, а по-скоро злобно и злорадо. Истеричният му смях още не беше завършил, когато той се закашля, хвана се за гърлото с лявата ръка и започна да трепери. От очите, ушите, носа и устата на принца започна да избива черна течност, черна, колкото розата. Постепенно ръцете му започнаха да се втърдяват, бронята на него също. Всички около него запищяха и се паникьосаха. Докато се усетят, царският син вече се беше превърнал в нищо повече от един вкаменен звяр-статуя, стискащ все още розата, за която така жадуваше...
 От този ден нататък в царството започнаха да царуват хаосът и разрухата. Самият цар се самоуби, народът му започна да се избива един друг, нямаше вече щастие, обич и доброта. Цялото царство се опожари и сравни със земята, единственият спомен от него остана статуята на принца, която всички наричаха вече „Черният принц”. Статуята се самопогреба от пръстта и времето, но никога не се унищожи. Появи се и първият човек, но той сякаш беше взел частица от черния принц, която винаги носеше в себе си. Беше кръвожаден и алчен за живот, стремежът му да покори цялата земя и да достигне безсмъртието, бе неописуем. След появата си човекът поведе хиляди войни и напои земята с кръв, статуята си остана непокътната. Когато човекът покори и насели цялата земя, статуята отново остана непокътната. Човекът построи огромни градове и пътища, покори дори и небето и морето, но никой не намери черния принц. Дори и когато ерата на човечеството свърши и имаше на земята само пепел и руини, дори и тогава статуята на черния принц остана. Тя остана, защото той избра да бъде вечен и такава беше волята му.