Sep 3, 2020, 8:11 PM

Приказка за котето Щастливко 

  Prose » Stories for kids
1659 1 0
17 мин reading

 

          Живееше  някога в килера на  бедна старица  цяло  котешко семейство. Жената го беше приютила, защото разчиташе на острите им нокти, които да я бранят от  наглите  плъхове и мишки. Бащата- котарак се казваше Копчо, защото като малък глътнал балтонско копче, мислейки че е нещо за ядене. Копчето и до днес се търкаляше в стомаха му. Нито едно очистително не му помогна да го изхвърли навън.Този факт направи Копчо мъдър философ и старият котарак започна да се чувствува по-различен от баналното котешко съсловие. Затова  взе да си  придава важност. Сложи си очила и прочете  най- дебелите книги от библиотеката на старицата. Като пренебрегнем тия странности на характера му, котаракът Копчо  иначе беше добряк и  обичаше децата си.

         Тъй като имаше слабост към всичко екзотично, уникално и оригинално, Копчо се задоми и  свърза живота си с  рядко срещана котешка хубавица, която носеше пленителното  име Хималая. Бащата на Хималая беше персиец, а майка й- доведена от Сиам. Хималая беше отлично възпитана, изискана млада госпожица, а  после се оказа,че е  и прекрасна майка и домакиня.Родиха им се три чудесни котенца. Двете бяха момиченца, а едното-момченце. Сестричките имаха пъстра , с преобладаващи тъмни петна  козина.Нарекоха ги Жужа и Бети.Момченцето се появи снежно бяло, дългокосместо, със сини очички.То  обичаше да се смее и постоянно се заливаше в смях за какво ли не. Нарекоха го Щастливко.

             Всяка вечер след  вечерята, докато мама Хималая разчистваше масата и миеше съдовете, татко Копчо вземаше една дебела книга, надяваше очилата на носа си , сядаше в любимото си кресло край огнището и започваше да чете приказки на децата.Те, наобиколили татко си, слушаха без дори да мигнат с очички и жадно поглъщаха всяка прочетена дума. Като привършеше работата си, мама Хималая и тя сядаше в краката на любимия си мъж и също започваше да слуша приказката. Какво ли нямаше в прочетените от Копчо приказки. Имаше чудно красиви котешки принцеси, невиждано смели юнаци-котараци, зли котешки магьосници и още безброй чудеса. Много пъти Жужа и Бети ронеха сълзи на съчувствие за злата участ на някоя принцеса или юнак. Когато доброто победеше злото, едва тогава те  се успокояваха и спираха да плачат. Щастливко обаче прз цялото време беше весел и доволен. За него нямаше добри и лоши приказни герои, стига да имаше храбри юнаци, които умеят да боравят отлично с оръжие и да побеждават. Понякога Щастливко така се вдъхновяваше, че скачаше, размахваше въображаем меч и крещейки, нанасяше съкрушителни удари върху невидимия си враг.Тогава татко Копчо спираше да чете, гледаше укорително през очилата си развихрило въображението си синче и изчакваше. Когато изблиците и радостта от победата над „”неприятеля” секнеха и Щастливко осъзнаеше отново реалността, в която се намира, той засрамен млъкваше и татко Копчо продължаваше да чете приказката...

             Старата жена, която беше приютила семейство Копчеви, се казваше госпожа Деша.Тя беше поставила  на пруста на  селската си къща един цветарник от ковано желязо. Върху него  стоеше голма керамична саксия с пръст, но без цвете. Цветето беше отдавна изсъхнало.  Баба Деша все се канеше да посади във саксията ново цвете, но все забравяше. Един ден отнякъде долетя семейство от  млади гугутки. Женската снесе във саксията две малки бели яйчица и  птиците, редувайки се започнаха да ги мътят. Госпожа Деша много се зарадва на пернатите животинки. Цялото котешко семейство Копчеви също  им се зарадва. Ще попитате :”Ама как така?!Не ядат ли котките птици?”Разбира се,че ядат, но това не се отнася за семейство Копчеви, защото те бяха пето поколение вегетарианци и никога дори не бяха близвали  месо.

           Един ден Щастливко както  обхождаше спокойно къщата на госпожа Деша, изведнъж чу, че гугутките издават тревожни звуци. Щастливко бързо се затича да види какво става. Видя как един голям плъх застрашително се доближава до яицата на двете птици.

- Ах ти, гадино мръсна, яйчица са ти се прияли,така ли?-викна разгневен Щастливко и се спусна към наглия плъх. Сега беше моментът да разкрие  борческите  си умения. Със съкрушителната сила на своите млади мускули нанесе  около десетина смазващи удари. Плъхът пищеше уплашено и не смогваше да се отбранява. Все пак накрая се отскубна, но опашката му-гордостта на мишия род остана в лапите на Щастливко. Победеният плъх  произхождаше от знатен род и притежаваше една от най-дългите и красиви опашки в царството на плъховете.Той беше много горд със себе си, но ето как само за миг, загубвайки опашката си, загуби  величието и достойнството си. Отхвърлен и пренебрегнат от цялото плъхско съсловие, той заживя самотен и забравен в тръбата на една крайпътна канавка. Щастливко завърза откъснатата опашка за един прът и победоносно  я развяваше където и да отидеше. Двете щастливи гугутки, на които беше помогнало котето откъснаха по едно перце от опашката си и  му казаха:

- Шастливко, ти си много смело коте и имаш добро сърце. Ние сме ти  благодарни и тъй като знаем за  желанието ти да летиш като нас, даваме ти тия две перца и когато решиш да полетиш, ще ги потъркаш  по мустаците си и ще кажеш магичните думи:”Небеса,небеса,дайте ми невидими крила!Ала-бала ница, да литна като птица”

       Още същия ден Щастливко провери дали магията работи и остана много доволен.Часове наред той летя във висините, надбягва се с вятъра и изпя горе най-хубавите котешки песни, които знаеше. Беше повече от доволен и усмивката не слезе от лицето му даже когато заспа вечерта.

       Един ден котето Щастливко се разхождаше само из лехите в градината на госпожа Деша.То много обичаше цветята и всеки ден проверяваше колко са порастнали, имат ли цъфнали цветове и нови пъпки. Вдишваше уханието им и не можеше да се нарадва на красотата им. Когато се завръщаше след обичайната си разходка и минаваше през една полянка в близост до къщата, Щастливко се учуди много. Забеляза как почвата пред него се раздвижи изведнъж и на повърхността се появи купчинка пръст.

- Хей,ти кой си и защо копаеш под земята.?

-Тъжно и странно е, че такова голямо коте като тебе не е чувало за къртицата Ная.

             Гласът идваше из под земята и беше някак гъгнещ и сънлив. Щастливко бързо се окопити и запита:

-Защо не се покажеш, а се криеш там отдолу?

Гласът отговори:

- А ти защо се криеш и не слезеш при мене долу?

- Защото не мога. Аз съм само едно коте, наричат ме Щастливко  и живея над земята. Под земята е тъмно и аз няма да мога да виждам.     

- Е, аз пък съм само една къртица, наричат ме Ная  и живея тук под земята.Там горе на светлото аз съм сляпа и не виждам нищо. Виждам само тук  под земята.

               Така започна приятелството между Шастливко и Ная. Котето й разказа за бедите сполетяли стопанката на къщата-госпожа  Деша. Как една сутрин тя открила, че стебълцата на нейните любими далии в лехите били до последното  прегризани от  злосторници. Казвали се попови прасета и обичали да си похапват свежи стебълца и коренчета. Госпожа Деша опитала да ги пропъди с какво ли не, но нищо не помогнало.

- Аз също много обичам цветята Ная и също тъгувам за тях.

- Аз се храня с насекоми и ларви, които живеят под земята и мисля, че мога да бъда полезна на теб Щастливко и на вашата госпожа Деша.

                 На другата сутрин, при обичайната си разходка в градината когато Щастливко и Ная отново се чуха, тя му каза:

- Е, приятелче, имам хубава вест за тебе и за госожа Деша. Бандитите са унищожени до крак. Не остана нито един злосторник, не остана и една от ларвите им. Можеш да съобщиш на твоята госпожа, че и това лято ще се радва на цветята си, ако засади нови. И още нещо ще добавя. Разрови оная купчинка пръст, до дясната ти предна котешка  лапа и ще намериш един много здрав и остър нокът от моята предна  лапа. Вземи го , пази го много и когато го потъркаш в мустаците си и кажеш следните думи:”Нокът, бързо ме смали и в къртица превърни. Да пътувам под земята и да виждам в тъмнината.” Ще се озовеш тук при мене. Ти, Щастливко си мислиш,че само над земята има красота, но грешиш. Не знаеш долу колко е красиво. Тук можеш да намериш какви ли не богатства. Аз имам няколко склада пълни със тях. Последните ми находки бяха един напръстник и сребърна монета на 150 години. Когато след тежък изнурителен труд се прибера у дома, вадя  няколко от съкровищата си, разглеждам ги с часове и им се радвам.

                Щастливко съобщи радостната вест на своята стопанка-госпожа Деша. Старицата плесна с ръце и хукна да купува нови цветя за лехите си. А котето Щастливко побърза да изпробва подаръка  на къртицата.Той беше неизказано щастлив, че можа да  срещне лице в лице своята приятелка Ная и тя го гости със препечени рибешки гръбнаци на скара и със прясно издоено мляко от коренчета  на глухарчета.

                     Госпожа Деша обичаше много животните в своето малко стопанство. Тя се грижеше освен за фамилията Копчеви, още за едно доста застаряло куче,което беше намерила на улицата, за три кокошки носачки и един петел, които беше закупила от близка птицеферма. Освен това беше горда притежателка на фамилия патици състояща се от татко паток, мама патица и седем малки патета. През двора на госпожа Деша минаваше буен поток и патешкото семейство по цял ден  се гмуркаше в него.Един ден Щастливко завари госпожа Деша на двора да се суети и да кърши ръце около едно от патетата. Патето беше премрежило очи и почти не дишаше, вирнало крачетата си нагоре.  Задавило се с  един бръмбар наречен гигантски сечко, заради огромните му  размери.Насекомото още полуживо стоеше заседнало в гърлото на лакомото пате и  го лишаваше от приток на въздух. Всичко това  предизвикваше спазъм и загуба на съзнание. Може би минути деляха нещастника от фаталния край. Щастливко светкавично осъзна драматичната ситуация.Той с решителни действия разбута разтревожената и суетяща се мама патица и останалите нейни рожби и се надвеси над умиращото пате. Отвори щироко човчицата на нещастника, хвана нърдащия бръмбар, леко го завъртя и внимателно го изтегли навън. Наляха малко вода в човчицата на патето, напръскаха го леко с нея и то отвори очи. Всички бяха много щастливи. Госпожа Деша плачеше от умиление. Когато спря да прегръща и целува спасеното си пате и също да плаче, старата патица се обърна към Щастливко и му подаде едно патешко краче. Каза му:

-Щастливко, от сега нататък ти ще бъдеш нашият герой. Нямам с какво да ти се отблагодаря, освен да ти дам това патешко краче.То е вълшебно. Ако потъркаш с него великолепните си мустаци,ти ще можеш да плуваш по-добре и от пате във всички потоци, реки и езера по света. Само трябва да изречеш вълшебните думи:”И без  плавници прекрасно  плувам, от потоци и реки  не се страхувам.  Щом мустаци със краче  потъркам, водите  поря и от радост  мъркам”

Тук му е мястото да отбележа,че Щастливко не си падаще много по водата.Той пиеше повече млекце, отколкото вода. Миеше ослепително бялата си козинка с език вместо с вода. Но нямаше как.Трябваше да докаже,че е едно смело коте. Потърка с крачето мустаците си, изрече вълшебните думи и влезе във потока. Веднага изплува като тапа на повърхността му. Лапичките му не се намокриха дори за миг. Сякаш невидима сила го плъзгаше отгоре по водата. Удоволствието беше неописуемо. Може би беше първото коте в света, което изпитва радост от водата.

            Един септемврийски  топъл ден на гости на баба Деша пристигна внучката й Дешелита. Беше седемнадесетгодишно прекрасно девойче. Стройно, фино, с грациозна походка. Косите му  имаха цвят на пчелен мед и бяха дълги до колене. Очите му искряха като два великолепни сини диаманта и  излъчваха сияние.А устните му розовееха свежи и с цвят на ябълкова пъпка.Момичето притежаваше  добър и весел  нрав.То бързо се сприятели с всички животинки от двора на баба си. Животните също му се радваха. Но като че ли най-много му се радваше Щастливко.Той намираше нещо общо между себе си и момичето по начина да изразяват открито радостта си и в умението си да бъдат щастливи.

            Веднъж Дешелита седеше на малко столче край потока и се любуваше на веселата игра на патетата. Щастливко беше се разположил удобно в полите на девойчето и премрежил очи от удоволствие сладко мъркаше. Изведнъж  внезапно черен облак затули слънцето и стана тъмно като нощ. От някъде дойде и задуха остър студен вятър. Настъпи злокобна тишина. Всички бяха  замръзнали от уплаха. Но след минути облакът изчезна, вятърът утихна и слънцето отново се показа. Животът продължи сякаш нищо не се бе случило. Само че Щастливко не беше в полите на красивата Дешелита,а лежеше на земята. А от девойката нямаше и следа. Настъпи голяма паника. Госпожа Деша няколко пъти обиколи селото и де що срещнеше човек по пътя си питаше и разпитваше за внучката си Дешелита. Никой нищо не знаеше и никой не можа да й каже нещо. Само котето Щастливко беше на особено мнение. Не вярваше в нито едно от човешките предположения, които бяха твърде обикновени.Той единствен прозря, че се беше случило нещо необикновено и че Дешелита е била похитена от незнайна сила.Той отлично си спомняше за черния облак и за вледеняващия вятър, които внезапно дойдоха и внезапно си отидоха.Те бяха едно зловещо чудо, но кой и защо го направи, никой не знаеше.Котето беше силно обикнало приятелката си Дешелита.То обичаше и госпожа Деша и не можеше да я гледа как рони сълзи по двора и оплаква внучката си. Затова реши да се разходи в близката гора и там да намери тишина и спокойствие за размисъл. Излезе на прекрасна поляна покрита с килим от свежа трева и безброй цветенца. Отпусна се върху тревата и притвори очи от блаженство. Наоколо прелитаха пеперуди и жужаха пчели. Беше наистина райско кътче. Но изведнъж над главата на Щастливко закръжиха гугутките от двора на госпожа Деша.Те кацнаха близо до него, загледаха го в очите и казаха:

- Щастливко, знаем,че обичаш силно внучката на госпожа Деша. Ние също много я обикнахме, защото тя ни хранеше, сипваше ни водица, пееше ни песни с ясния си глас и ни позволяваше да кацаме по раменете й. Ние не бяхме там когато тя изчезна, но  разбрахме кой я похити.

   - Кой, кой?-почти се развика развълнуван Щастливко и скочи на лапички.

  -Е,ти може би дори и да не си чувал за него, но ние го знаехме, защото имаме много пернати приятели по света, които са ни говорили за това чудовище. Казва се Крив нокът-Козя брада.Той е един от най-злите африкански магьосници. Има огромен дворец разположен край устието на  река Нил в Африка, близо до Средиземно море.Този магьосник е на пет хиляди години и е живял още по времето на фараоните. Похитил е хубавата Дешилита,защото е смятал да се ожени за нея. Когато е отнасял момичето високо над облаците са го видели орелът Ураган и орлицата Вихра, които също са летяли нависоко.Те ни разказаха за коварното му деяние. Научихме и нещо друго.Че тоя злодей може да бъде победен като някой му  отреже козята брада и  счупи поне един от кривите му нокти. Тогава той ще загуби всичките си магически умения и ще стане обикновен смъртен.

        Щастливко слушаше със широко отворени очи. Почувствува, че е възмутен, отвратен и много гневен от коварството на злодея, но и обхванат от смелост и решителност да помогне на Дешелита.

- Благодаря ви, мои скъпи приятели, за това, че научих от вас истината. Няма да се бавя. Потеглям веденага на път. Аз на всяка цена трябва да спася внучката на госпожа Деша.

           Котето Щастливко измина дълъг път.По-точно прелетя над него. Бързаше час по-скоро да достигне до устието на река Нил и да намери двореца на чудовището Крив нокът-Козя брада. Питаше се тревожно какво ли се е случило с неговата добра кака Дешелита?!

              В това време магьосникът Крив нокът-Козя брада заминаваше на световно сборище на маговете-злодеи, което щеше да се проведе в една древна източна държава. Преди да замине, той се обърна към красивото момиче:

- Дешелито, стягай се за сватба. Като се върна ще подпишем официален документ за сключен брак. Сега отивам на световното сборище на маговете-злодеи. Ще отсъствувам няколко дни. Не се опитвай да избягаш, защото аз всеки миг ще зная къде си и какво правиш.Нали за това съм велик маг.-И злодеят се разсмя с противния си глас.

         Но Дешелита беше много смело и разумно момиче.Тя реши да се възползува от отсъствието на Крив нокът-Козя брада и да направи нещо добро за себе си. Седна първо да напише писмо до баба си. Знаеше, че за сега няма как да й го прати, но се надяваше по-късно да намери  такава възможност. В една от стаите имаше писалищна маса с писалки, листи и всичко, което е необходимо за едно писмо. Написа писмото, затвори го в плик, адресира го и го прибра в джоба на домашната си престилка. После намери някъде из двора на замъка един дълъг прът. Завърза за него намерена някъде червена покривка и излезе на покрива на замъка. Размаха високо импровизирания  флаг като се надяваше да мине самолет, да я забележи  и да й помогне.

             Най-после Щастливко се озова пред огромните и много високи порти на замъка. Прелетя над тях и се приземи в огромен двор. Имаше нещо като градина. Но в нея не растяха  цветя и красиви храсти, а само отровни и зловонни растения. Замъкът  също изглеждаше зловещо. Мрачен, сив и неприветлив. С тихи котешки стъпки Щастливко се заизкачва  внимателно по тесните стръмни стъпала. Обхождаше стая след стая, внимателно надничаше през процепите на вратите. Но в нито една от многото стаи не намери някого. Нямаше я Дешелита, нямаше го и Крив нокът-Козя брада. Когато и в последната стая не откри жив човек, обзе го отчаяние. Помисли за миг,но  реши все пак да провери и на покрива на замъка. Когато видя там кака си Дешелита измяука радостно и се втурна към нея. Щастливи и радостни си разказаха всичко като се прегръщаха и целуваха. Решиха веднага да побягнат от опасното място. Но преди да тръгнат Дешелита донесе една остра ножица, даде я на Щастливко и му каза:

        - Щастливко, в теб ми е надеждата.Тая ножица ще отреже  отлично козята брада и поне един крив нокът на моя похитител. Сигурна съм.Зная, че ще ни потърси и ще ни намери. Затова докато аз отвличам вниманието му,ти действувай с ножицата.

                 Трябваше да прекосят морето, да повървят и по суша, за да стигнат до дома си. Дешелита си купи билет и се качиха  на един голям пътнически  кораб. Щастливко се гушеше в ръцете на своята кака.Той беше толкова малък и видът му толкова невинен,че всички пътници на палубата му се радваха от сърце. Когато с Дешелита се прибраха привечер да си починат в каютата, там вече ги очакваше Крив нокът-Козя брада.

        - Ах,ти моя невярна годенице!Казах ли ти да не бягаш?!Казах ли ти,че ще те открия когато и да е,където и да е.Сега ще те върна отново в дома си, но вече няма да ми бъдеш годеница, а само слугиня. Ще чистиш от сутрин до вечер. Сега махни от ръцете си това пършиво коте,за да тръгнем.

          Дешелита заплака и започна да говори:

                      -Господарю мой,велики магьоснико,моля те, прости ми за глупостта  и непостоянството. Сгреших, но ти обещавам да ти бъда вярна съпруга и само тебе да обичам. Ако ме превърнеш в слугиня, ще умра от мъка.

            Щастливко незабележимо бръкна в дълбокия джоб на престилката на Дешелита, извади рязко ножицата,скочи и заби нокти в лицето на злодея.С един замах отряза сръчно брадата му. Докато магът крещеше и опипваше лицето си, Щастливко отряза и най-големия закривен нокът от средния пръст на чудовището. Всичко стана така бързо и изненадващо, че и Щастливко се учуди на себе си. Напразно се опитваше магьосникът да приложи някоя магия, за да избяга. Нито една от тях не действуваше. Тогава той седна на пода и като дете,което не е получило подарък за рождения си ден, се разплака горчиво.

          Дешелита си замина в града, защото новата учебна година започна. Щастливко толкова се прочу с геройствата си, че госпожа Деша направи ремонт на килера, в който живееше семейство Копчеви и всеки ден им носеше да хапнат нещо вкусно, но вегетарианско от своята трапеза. Щастливко порастна и се научи сам да чете приказки. А Крив нокът-Козя брада  окончателно обръсна брадата си и отряза кривите си нокти. Сега той е един от най-примерните жители на селото. Стана клисар в църквата  и  с радост помага на госпожа Деша в домакинството.

 

© Диана Кънева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??