Приказка за лечителката

     Тя си има своята тайна. Всяка вечер я гушва и приспива. След това се промъква в съня му с най-изящните котешки стъпки. Да не го събуди. Нежно провира пръсти през косата му. После само  връхчетата им нетърпеливо пробягват по уханните устни... Дълго съзерцава, докато очите привикнат с тъмнината. И може да го наблюдават на лунните отблясъци... Чак след това пръстите й слизат към лявото рамо и продължават надолу... Спират от време на време танца си, за да не го разбудят... И после внимателно го привикват в своята приказка. И разказват ли, разказват... А от изток, Слънцето издайнически прорязва с тънка огнена нишка небето и изгревът е нетърпелив да измести Луната... Време е за събуждане. И лечителката бърза да събере самородна вода от листенцата на розите. От баба си знае, че такава роса, след зазоряване намерена, пази любовта и верността. Трябва само да се напръска лицето на любимия, непосредствено преди събуждане. И да се смеси с водата за пиене... Денят му се понася с магическа лекота... Не знае дали е сънувал или лечителката истински го е докосвала. Но е жаден и пие от ефирната вода с чудотворни капчици розов еликсир, събран от грижовна ръка с много любов и нескриван възторг. И наяве вълшебството продължава, но той чака с нетърпение своята нощна приказка...

                                                                  © Павлина Христова Петрова