Момчешко лице се отрази в чашата с ароматния ърл грей, точно преди физическите закони да си кажат думата и да разплискат и нарушат иначе идеалната повърхност.

-          Ади, ела да видиш какъв красив залез! – дойде гласът на момчето, което вече поставяше чашата на мястото ù върху малката чаена чинийка. Най-точното описание на гледката трябва да е перфектна. Последните слънчеви лъчи се простираха като защитен щит над великолепната градина под балкона. Сега те се оттегляха с оранжево-червеникавите си оттенъци. Чуваха се и първите щурци! Пълна хармония в тази лятна привечер! Или само почти?

Силен звук на падащи предмети, тътен и тежки стъпки се разнесоха от вътрешната част на дома. Момчето не се впечатли особено, но някакъв далечен помен на морал, го накара да се провикне назад към отворената врата:

-          Ади, добре ли си? Какво беше това?

Нещо като разярен звяр се приближи и излезе от сянката на стаята. Момичето носеше сладки дрешки и наподобяваше героиня от приключенски роман. В ръката си държеше средно голям, но определено доста твърд предмет. Последва удар с вазата, която, за нейно си щастие, остана цяла.

Девойчето беше високо, стройно и макар в момента с лице на звяр, чертите на иначе приятно и благо изражение си личаха. Черна катранена коса беше прибрана на средно дълги плитки. Очите ù, в полумрака, светеха в златисто червен оттенък.

Като видя резултата от импулсивните си действия, в главата ù започна дълга и мъчителна драма, през която неминуемо преминава всеки убиец след първото си престъпление... макар гневът ù все още да не бе притихнал:

-          Ти, лентяй безподобен! Как смееш да ми пиеш чай! Ако някой заслужава такъв лукс, то това съм аз! Пада ти се! Пукни! Дано кръвчицата ти изтече!

Въпросната кръвчица бе образувало малка червена локвичка на мраморния под. Промъкна се частица съмнение „ами, ако съм прекалила?”

-          Ой, ставай вече! Знам, че това, дето тече от главата ти, е кетчуп, така че стига си се преструвал.

Но той не се изправи. Последва болезнено осъзнаване на сериозността на ситуацията:

-          О, божичко, какво направих! Той наистина ли е мъртъв?! Не исках да го убивам, въпреки че си го заслужаваше... Но не си заслужава да лежа в затвора заради него!

Но както се казва „каквото станало - станало”! Няма нужда да се тъпче на едно място. Животът продължава! И в заключение:

-          Мир на праха ти! Дано намериш щастие в ада. Обещавам да живея и за теб, така че не ме кълни! – последваха няколко секунди в мълчание за нещастника и момичето продължи монолога си -  Светьо, тържествено ти обещавам, тук и сега, че ще продам всичките ти вещи, най-изгодно, така че не се притесняваш и не разваляй вечния си покой!

И тъй като забравата е най-добрият начин  да продължиш щастливия си живот, е редно да... забравиш!

-          До къде стигнах? Трябва да се връщам на работа!

. . .

-                          Ей, не ме отписвай толкова бързо! – От локвата „кетчуп” се надигна като зомби  фигурата на някогашния мъртвец: - Дори да се случи да умра, ти забранявам да продаваш нещата ми! Ще ги закопаеш с мен, за да не може дори вечността да ме раздели с безценните ми колекции!

Ади се спря в крачка и въздъхна:

-          Ти си жив...! – „Тц! Трябваше да ударя по-силно.”

-          Ей, защо това изражение? И чух това „Тц!”! С какво съм заслужил това отношение!? Следващия път от ръба на пропаст ли ще ме буташ?А аз дори бях загрижен за теб! Попитах дали си добре след всичката дандания! А ти с какво ми отвръщаш... – Момчето театрално поклати глава с привидно тъжно изражение: - Днешното поколение върви все надолу...  

-      Попитал си ме дали съм добре?!? Може ли да съм добре, ако сто килограмова бронзова статуя ме преследва и напада с магии 3-5-то ниво? Ако трябва да бягам през глава от огнени топки и импове? Или може би ще съм „добре”, като знам, че индивидът, спестил си труда да обезвреди капаните наоколо, най-спокойно пие чай и се наслаждава на гледката!

Момчето се ококори и лека, почти злобна от задоволство усмивка се материализира на лицето му:

-      О, значи си имала нужда от помощ? Защо не каза, тъй де, извика? Веднага щях да дойда на помощ!

Светьо отдавна трябваше да е научил, че не е на добре да се предизвикват представителите на нежния пол, когато са в цикъл, когато се оплакват от бюрократичната система, когато плюят по мъжете си или както е случая в момента, когато изглеждат като огнедишащи дракони.

Точно този екземпляр на огнен червен звяр, обаче прецени за по-интересно, да задържи топката още няколко секунди преди да избухне:

-      Би ли желал да свършиш нещо полезно, като например работата си? - гласът ù  беше привидно спокоен, но твърд и студен.

-      О, разбира се. Идвам! - Ади въздъхна малко по-спокойна, преди Светьо да допълни: - Само да си доизпия чашата...

Доста скъпата ваза, използвана по-рано като смъртоносно оръжие, отново стоеше в ръката ù. Тя полетя с невероятна скорост към глупака, който бе посмял да я вбеси. Правилна траектория, никакви пречки по пътя ù и страйк! Право в десятката!

Шумни овации станаха съпровода на обичайната мелодрама:

-      Боже, накажи ме за греховете ми, но трябва да знаеш, че за нищо не съжалявам! Този катър заслужава да умре поне още 1000 пъти, по най-мъчителните възможни начини. Кармата не работи изправно при него, така че аз поправям тази грешка на вселената!

-      Трябва да контролираш по-добре нервите. Любимата ми блуза е напълно съсипана от собствената ми кръв. - Светьо се изправи и беше готов за нов коментар, който може би щеше да накара земята да се разтвори в отговор, но навреме забеляза черното нещо кръжащо над и около Ади.

-      Ти, с безсмъртния ти задник, ще се наслаждаваш на вечната си смърт от сега до края на света...  - Дори някой, живял хиляди години, сблъсквал се с множество опасни ситуации, сега трябваше да отстъпи. Това черното, зад нея, с него не трябваше да се бъзикаш! - ... ще откриеш истинското значение на...

Светьо махна към нея (тирадата все трябваше да спре) и додаде, като същевременно посочи прекатурената маса, пръснатите порцеланови останки на вазата и малка счупена на две чаена чаша с кокетната ù лъжичка, лежащи насред какафонията:

-      Чаят пропада. – Светьо отбеляза с тъжен глас. Една отчаяна въздишка, кратка пауза  и продължи: - Отивам да унищожа гарда, който е обезпокоил любимата ми партньорка.

-      Като свършиш с него, прибери съкровищата от първия етаж и разбий пътя към подземията. Не се тревожи за кабинета. Всички ценни книжа и полици са вече изнесени.

-      Ами ти какво ще правиш...? - ... - Ой, не ползвай възстановяващи заклинания върху моя чай!

Безсмъртното хлапе, което изглеждаше с 2-3 години по-малко от Ади, я повлече през вратата на терасата към вътрешността на особено внушителен замък. Тъмнината се беше спуснала и първите звезди засветиха по свода. Двамата крадци се криеха в сенките, готови да довършат работата си, а именно, да изнесат всичко, с изключение на тапетите!