May 29, 2016, 9:18 PM

Приказка за родители 

  Prose » Narratives
921 2 3
2 мин reading

 

ПРИКАЗКА ЗА РОДИТЕЛИ

 

   Моето име е Ани. Родих се преди две години в малко градче. Живея в голяма къща с мама и тати. Сутрин, когато се събудяq татко вече е станал от леглото си и е отишъл на работа. Там е само мама. Винаги чакам с нетърпение тя да отвори очи, защото искам да ми говори, но мама винаги се събужда сърдита,облича ми дрешките и ме изпраща сама на двора.

Там е интересно, всеки ден откривам нови неща. Искам да ги покажа на мама,но тя винаги говори по телефона или е заета с нещо важно. Вече открих, че за да ме чуе трябва да отида на вратата, да блъскам с всички сили и да крещя. Само тогава мама оставя телефона и започва силно да вика името ми.

  • Ани, Ани, престани !!!

Но за да дойде при мен аз се правя, че не чувам и продължавам да удрям вратата.

Тогава тя идва при мен и ме удря по бузките…Това ме прави много щастлива, защото моята мама е при мен.

Вечер татко се прибира от работа изморен. И той е сърдит като мама. Започва да и се кара…, защото я обича…

Така минава всеки мой ден, но днес е специален ден – моят рожден ден.

Мама и тате са заедно днес, ще ме водят на пясъка край морето.Вървим по пътя, мама и тате пак си викат (както си говорят големите хора).

Стигаме до морето, красиво е – голямо, голямо …

Мама си легна върху кърпата,тате някъде отиде.Аз пак съм сама, виждам друго малко момиченце до мен

   - Как се казваш ? – питам аз

   - Мария – отговаря ми то и се усмихва

„Странно, защо ли ми се усмихва ?”

  • Ще си играеш ли с мен? –питам аз
  • Разбира се – отговаря ми то и пак с усмивка – това е мама, която ще ни даде играчки

Нейната майка е красива, усмихва се, изважда цяла торба с кофички, лопатки и малки куклички. „Нейната майка е фея” – мисля си аз.

  • Хайде,милички дечица, да направим замък от пясък, в него ще живеят малките куклички – казва със смях майката на Мария.

Приближава се баща и, сигурно сега ще започне да вика.

  • Как е моята малка принцеса? – пита той  и целува Мария по личицето…

Аз седя и гледам учудено.”Защо не викат? Защо не я удрят? Сигурно защото не я обичат както моите мама и тате обичат мен ?!? Тя дори не удря врата и не крещи и те пак са с нея ?!?”

Поглеждам към мама – още говори по телефона,но това е хубаво, защото само тогава се усмихва.

Отивам и сядам до нея. Когато стана голяма и аз ще викам силно, защото само така ще ме чуват!

 И аз ще удрям детето си, защото ще го обичам!

И аз ще говоря по телефона, защото само тогава ще се усмихвам!

 

© Силвия Станчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хареса ми идеята и замисъла. Текста ме натъжи, но това е истината- децата често следват пътя на родителите си.
    Подкрепям напълно Безжичен- бих редактирала текста преди да го пусна.
    Поздрави!
  • Нещастните деца се превръщат в нещастни родители, смятайки че така е редно!
    Невероятно поднесена идея!
  • Ако изключим оформлението, което е неподходящо и е следвало да се коригира/редактира направо в сайта, след като се "качи" произведението, но пред да е публикувано, видях идея в този текст - всъщност засегнат е важният въпрос за нещастните малки деца, които по някакъв начин нямат най-необходимото за едно детство - колко са много те, поради нашия, на възрастните, егоизъм...
Random works
: ??:??