Светлината на уличните лампи полека изгрява в здрачината на падащата вечер. Върховете на планината сребреят. Плах ветрец разрошва уморените стъпки на хора, улични кучета и подканва лунният сърп да засили своя златен блясък. Самотна, Вечерницата безгласно му се усмихва. Като на стар палав приятел. После се оглежда за останалите звезди. Време е. Нощта скоро ще прегърне земята.
„Нощта не е само за влюбените, които бързат да я споделят. Нощта е и за разлюбените, които няма да я наранят. И в дългата и тъмна дреха се скриха пътищата на сърцата. Къде и как? Кога? Защо? До колко искрени живяха?”
Тъжните мисли на Доктора не пречат на вежливата му усмивка. На интелигентната осанка и на самоувереният вид. Спретната престилка. Елегантна походка. Хаос в емоциите. Прибира престилката в шкафчето. Документите в куфарчето. Умората му отваря с добре познат жест входната врата. Тръгва си. Разменя разсеян поздрав със случаен минувач и преди да се усети стига дома си. Прозорците тъмнеят.
„Загубих те!” Откл ...