Светлината на уличните лампи полека изгрява в здрачината на падащата вечер. Върховете на планината сребреят. Плах ветрец разрошва уморените стъпки на хора, улични кучета и подканва лунният сърп да засили своя златен блясък. Самотна, Вечерницата безгласно му се усмихва. Като на стар палав приятел. После се оглежда за останалите звезди. Време е. Нощта скоро ще прегърне земята.

„Нощта не е само за влюбените, които бързат да я споделят. Нощта е и за разлюбените, които няма да я наранят. И в дългата и тъмна дреха се скриха пътищата на сърцата. Къде и как? Кога? Защо? До колко искрени живяха?”

Тъжните мисли на Доктора не пречат на вежливата му усмивка. На интелигентната осанка и на самоувереният вид. Спретната престилка. Елегантна походка. Хаос в емоциите. Прибира престилката в шкафчето. Документите в куфарчето. Умората му отваря с добре познат жест входната врата. Тръгва си. Разменя разсеян поздрав със случаен минувач и преди да се усети стига дома си. Прозорците тъмнеят.

„Загубих те!” Отключва. Потъва в светлината на лампиона. Телевизорът пълни стаята със звуците на света. На неговия свят новини не му трябват. Телефонен звън. Вдига машинално. Навик на лекар.

- Тате, как сте? Как е мама? Какво? Още е на работа? Тате, лекциите вървят добре! Вчера имахме колоквиум по анатомия. Голямо четене падна! Ако знаеш как се притеснявах! Ти как си? Кога ще дойдеш да ме видиш? Да, знам,че до края на семестъра има само две седмици, но ми се щеше да можеш да дойдеш! Да идем на кино. Както преди. Какво? Наистина ли? Ще те чакам на автогарата. Да поздравиш всички и да целунеш мама...

Усмихва се. Дълго и замечтано. По младежки. И отново телефонен звън:

- Докторе, идваме с линейката. Спешен случай. В музикалното... Докато слуша грабва чантата и тръгва. Стигат. Той върви пръв.

- Елате, моля насам - дежурната възпитателка ги въвежда в малка стаичка.

Посрещат го две огромни кафяви трескави очи. Разплакани. Доверчиви. Той преглежда, разпитва, обяснява, утешава. Прави обезболяваща инжекция и остава да изчака резултата.

- Откъде си?

- От София.

- Чак от София?Дъщеря ми е студентка в София.

- Какво учи?

- Медицина.

- Коя година?

- Четвърта.

- Браво! На татко си дано прилича, да е грижовна като вас...

Докторът пропуска благодарностите край ушите си. Навик му е. Време е и след дълго сбогуване той тръгва. Дал е подробни наставления на детето и възпитателката.

„А може би не съм те загубил? Детето каза, че ще станеш като мен грижовна. Недей като мен. Толкова нощи ме е нямало. Колко пъти съм стоял до чужди болнични легла, а не до твоето... Толкова много книжки с приказки не успях да ти прочета. Виновен съм... Защото съм лекар.”

„Погледни луната. За теб и мен тя е една. Потопи я в скрита солена сълза. Щом тъга стисне безпощадно сърцето поглед вдигни-към небето”

„Лека нощ, тате!”

Тиана, дъщерята на стария лекар с един огромен претъпкан куфар се озовава в Стара Загора. Вижда усмихнатото лице на Тачита и повлича уморена усмивка в едно с багажа. Изпреварва я задушаваща прегръдка. Куфарът потъва в мъжката ръка на Василиос. Сядат в колата и не престават да бърборят докато пътуват. Една през друга. „Като кокошки!” - Радва им се Васко и си намира извинение да ги остави насаме.

- Кога започва стажът?

- Още утре!

- Утре?! Притесняваш ли се?

- По-скоро се радвам.

- Какво не е наред? Имам чувството, че криеш нещо. Познавам те. Нещо е станало.

Тачита внезапно спира потока от задъхани въпроси. Онемява. Пред очите  и лицето на Тиана се състарява. Сякаш грохнала старица изплува от незнайното. Пламти нечовешки поглед. Като на дълго измъчвано животно. Лутащ се. Търсещ как да избяга. Подскачащ из красиво наредената стая. Проплакващ.

- Мила, толкова ли е сериозно? Знаеш, че можеш да ми кажеш. Винаги ще ти помогна с каквото мога.

- Да ми помогнеш? Не мисля, че можеш...

- Тиа, кажи ми! Поне ще ти олекне...

- Нищо не знаеш ти! Пък и откъде да знаеш? - крещи Тиа. - Тук в твоя сигурен свят... - разплаква се, давейки в горчиви ридания мъката си.

Тачита се опитва да я гушне.

- Не, недей! Не ме докосвай! Не бива!-мята се в здравата и прегръдка ужасената Тия. Сякаш се мъчи да се изтръгне из здравата хватка на нещо.

- Спокойно, спокойно. До теб съм. Тук при мен си на сигурно място.-без да я изпуска Тачита шепти успокоителни думи на обезумялата си приятелка. Смислени и безсмислени. Такива, каквито прокрадващото се прозрение диктува на чувствителното и сърце. Изтръпва пред грозната жестокост на догадката си и  внезапно без да го е мислила предварително изтърсва:

- Изнасилили са те! Милата ми тя. Точно на тебе ли трябваше да се случи?! Скъпата ми. Добричката ми. Умната ми...

Така ги намира Василиос. Вкопчени една в друга. Плачещи. Внимателно затваря вратата. Излиза отново.

- Бяхме на купон. Аз и моята съквартирантка. Беше по повод последния изпит. Край! Предстоеше ни животът. Представяш ли си. Следването свърши. Само стаж, а после специализация. Бях лекарка! Истинска, е поне вече мога да стана. Родителите ми ме поздравиха по телефона. Баща ми каза, че се гордее с мене...Отидохме. Последен път заедно. По толкова дълго чакан повод. Все млади медици...Пожелания. Тостове. От нашата група до края стигнахме общо пет човека- ние двете и три момчета. Бяхме си като семейство. Но...се оказа, че не сме били...

Тиана блуждае в трудно подреждащите се картини. Търси своята грешка. Своята вина. Сякаш би могла да върне времето и да промени нещо. Отказва се.

-После те се напиха. Късно усетихме накъде отиват работите. Не ме карай да ти разказвам подробности. Спомням си само своите писъци и тези на Рая, съквартирантката ми. Грозните удари и обидните думи...Накрая ни изхвърлиха. Голи. На стълбището. Разкъсаните ни и олигавени дрехи бяха около нас върху теракота на новата жилищна сграда. Прибрахме се. Пеш. В тъмната топла есенна вечер. Вървяхме. Държахме се за ръце. Часове наред. Из нощна София...Стигнахме. Без да се поглеждаме една друга отмивахме следите. Докато съмна. Не си казахме нито дума. Багажът ни, грижливо стегнат стоеше насред стаята. Всяка грабна своя. Прегърнахме се и се качих на автобуса. И ето ме...

Дълго след като думите затихват Тачита продължава да стиска в прегръдките си Тия. Тя спи. „Господи, как можа да и се случи?”пита безмълвно. Не усеща сълзите. Не усеща втренченото безпокойство на Василиос. Меките лапички на котарака. Нежната целувка. Тихото мъркане. Само старата песен. Непрекъснато...” И ако Господ имаше очи! И ако Господ имаше уши да ме чуе, да ме види...”

Старият доктор, нейният Господ не биваше да научи.