Приказка за вълшебната гора

В една вълшебна гора живяло едно много добро и старо дърво. То имало красива корона и здрави корени. Дървото познавало цялата гора. То обичало полянката изпъстрена с горски цветя. Обичало мравките, които обитавали зелената трева, птичките, които пеели неуморно птичите си песни, кълвача, който непрекъснато напомнял за себе си, като почуквал ритмично по кората на дърветата. Най-много обаче доброто и старо дърво заобичало малката катерица, която помолила да си направи къщичка в неговия дънер. Катерицата и дървото бързо се сприятелили. Катерицата била работлива. Подреждала си старателно къщичката и събирала храна за зимата, когато студовете и ветровете властвали в гората. Но вълшебната гора, била наистина вълшебна. Добрите феи успявали да прогонят студените виелици, дъждове и снегове и да донесат на гората и веселите й обитатели пролетта. Слънцето спускало топлите си лъчи чак до дребните цветчета, храстчета, поточета, мравки, зайчета и други животинки, които се оживявали и развеселявали. Лек ветрец си играел с листата на дърветата. Всички в гората били щастливи. Всеки ден дървото се усмихвало на катерицата, която весело си играела в неговите клони.

Един ден на небето се появил сив и сърдит облак. Той подвикнал на дървото:

-       Eй, дърво, не разсмивай тази палава катерица, че не мога да спя.

Дървото отговорило:

-       Хей, облако, ти можеш да отминеш по-далеч и по-високо и няма да чуваш смеха на милата ми катерица. Аз не мога да се преместя, защото корените не ми позволява. Зимата току-що си отиде и всички се радват на пролетта.

Тогава облакът подвикнал гневно на пролетта:

-       Хей, пролет прибери си закачливия вятър и усмихнатото слънце, за да утихне гората, че не мога да спя.

Пролетта му отвърнала:

-       Не мога, облако, защото имам важна задача да събудя всички, а не да ги приспя.

Като чул това облакът се намръщил, посивял още повече, надул се и заплашил гората и нейните обитатели със студената си сянка и проливен дъжд. Така ядосал вятъра, който се равихрил и засвирил. Слънцето се уплашило и се скрило зад високата планина. Настанал мрак. Облакът заплакал с едри студени сълзи. Всички тревички, мравки, пеперуди, зайчета и птички се спотаили и натъжили. Най-смела била неуморната катерица. Тя не се уплашила от сянката на облака, нито от едрите му сълзи, нито път от ядосания вятър. Катерицата продължавала да си подрежда къщичката, да събира желъди и да пее весела песничка:

-       Аз обичам слънчето, обичам пролетта. От дъжда не ме е страх, нито от облака. Обичам да съм весела, да скачам под дъжда.

По едно време сърдитият облак се заслушал в песничката на смелата катерица и вълшебството се случило. Облакът се развеселил, песничката му харесала, спрял да рони огромни сълзи. Слънцето се показало и се усмихнало отново. Вятърът също се укротил. Денят отново станал топъл, светъл и приятен за гората и нейните обитатели. Дървото погледнало милата си катерица, поклатило зелената си корона и казало:

-       Моята добра и смела катерица спаси гората с доброто си сърце и веселата си песничка. Нека винаги да бъде така. С доброта и смелост да се избавяме от злото.

Добрите феи дошли в гората. Поздравили малката катерица за смелостта й, помогна ли й да събере повече храна за зимата. Всички в гората отново станали весели и щастливи и продължили да се радват на пролетта.