Dec 24, 2016, 12:22 PM

Приказка за Юда 

  Prose » Narratives
991 1 3
9 мин reading

Приказка за Юда

 

            Богомил затвори външната врата зад гърба си. Най-после след дългия работен ден си е в къщи. Намери Мария в кухнята да приготвя вечерята. Прегърна я и забеляза зад усмивката ѝ прикрита тревога. Погали мекотата на косата ѝ, вдиша аромата ѝ и я запита какво се е случило. Тя отпусна рамене:

   —  С тази неспокойна възраст… все по-трудно ми става да общувам с него – и с поглед посочи детската стая. – Прибра се от училище с гръм и трясък, мина покрай мен като буреносен облак и се заключи в стаята си.

Той я притисна в прегръдката си:

   — Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Само да се обичаме – и се запъти към детската стая.

Почука на вратата:

   — Хей, приятел, всичко наред ли е?

От другата страна на вратата се тросна сърдито момче:

   — Не съм ти приятел. И ме оставете на мира! Мразя ви!

Родителите споделиха с поглед безсилието си.

   — Добре – с въздишка отговори бащата, - ти имаш право да ни мразиш, защото ние не сме най-добрите родители, но все пак може ли да знаем причината?

След дълга пауза под вратата се подаде сгънато листче. Родителите отново се спогледаха: стигаше ли им смелостта да погледнат истината в очите. Майката се наведе и разтвори бележката. На нея с разкривени букви пишеше: „Защо ме мразите? Какво съм ви направил, че ме кръстихте с предателското име ЮДА???”

Майката шепнешком упрекна мъжа:

    — Казах ти аз, че е време да му кажем…

Но той не я остави да довърши изречението, нежно я обърна и я подтикна към кухнята:

   — Ти, скъпа, довърши вечерята, а аз ще се оправя с това – прошепна в ухото ѝ и се усмихна заговорнически.

Вече бяха минали повече от 30 минути от както им даде бележката. Момчето се разкъсваше между вината, че огорчава родителите си и между наранената си гордост от подигравките на съучениците си. Най-много от всичко му се искаше това да не се беше случвало и да можеше отново да обича родителите си. Но ето, че те не се интересуваха от неговото страдание. Може би сега вечеряха и си разказваха как е минал денят им без дори да забелязват отсъствието му…

Нещо тихо прошумоля. Юда се надигна и видя, че под вратата е промушен сгънат лист. Поколеба се, но все пак го взе. Почеркът на баща му – равен и уверен, като характера му… Но какво е това? Приказка? Изненадата изкара момчето от обзелите го мисли и го предизвика да се потопи в писанието:

„ В едно далечно царство, в една висока планина, в гората, близо до едно селце, в бедна колиба живееше една старица чародейка. Само един неин поглед можеше да стопли и най-закоравялото сърце, гласът ѝ беше толкова омаен, че когато заговореше птиците притаяваха дъх, а мъдростта ѝ беше такава, че не един мъдрец си тръгваше засрамен. Дори старците от селцето не знаеха възрастта ѝ, нито пък кога е дошла по тези места. При нея идваха хора от близо и далеч за цяр, за мъдър съвет и за утеха. Не връщаше никого. Имаше 12 помощнички - девойки, които да берат билки, да бъркат мехлеми и да въртят домакинството. Момичетата идваха призори и си отиваха по залез слънце. И така минаваха, дни, месеци, години…

            Един ден старата чародейка събра девойките и им заговори:

   — Обични мои дечица, от дълги години служа на хората както мога. Нито един не съм върнала. На всеки съм дала лек против болката му, но, виждате ли, множеството не намалява. Едни си отиват, а други идват. Уморени са вече ръцете ми да носят техните товари, уморени са ушите ми да слушат за тегобите им, уморени са устните ми да ги утешават, уморени са очите ми да ги посрещат и изпращат… Вие вече сте обучени – всяка в своята си дарба. Пръснете се по света, та да го лекувате.

Девойките седяха с наведени глави в оглушителна тишина. Все пак една от тях се осмели да попита с притаен глас:

    — А на теб, майко, кой ще ти помага?

    — Аз, мили мои, имам само едно желание: час по-скоро да се присъединя към предците си и да си почина. Но една от вас трябва да ми помогне.

   — Майко, - с натежал от печал глас промълви най-голямата от чародейките – как ще ни оставиш сиротни? Не си отивай, ние се нуждаем от теб!

И другите подеха след нея:

   — Какво са нашите дарби без твоите напътствия? Не ни оставяй!

   — Как ще се справим без закрилата ти? Та ние сме толкова млади!

   — Кой ще повярва в нашата сила, ако теб вече те няма?

Старицата търпеливо изслуша всички девойки, после ги прегърна една по една, поседя малко сред тях и с ясен глас каза:

   — Обични мои, решено е! Сега си вървете и по изгрев се върнете за обичайната си работа тук.

И така, на следващия ден работата около колибата продължи по обичайния си начин, само дето душите на младите чародейки бяха смутени.

В края на първия ден една девойка отиде при старицата и тихо ѝ каза:

   — Майко, моята обич към теб е тъй голяма, че аз съм готова да ти помогна.

   — Благодаря ти , скъпо дете, – каза чародейката – но за да го направиш трябва да минеш през трудност, за която аз вече съм твърде стара.

През сълзите на момичето, старицата забеляза страха му и разбра, че обичта му е още недорасла.

            На следващия ден при нея дойде друга девойка със същото решение. Тя поиска да узнае какво е изпитанието и щом го чу, душата ѝ се натъжи, защото нямаше в сърцето ѝ достатъчно смелост да премине през него.

            На третия ден при старицата дойде най-младата чародейка:

    —  Майко моя, аз дълго мислих и премислях и взех решение да ти помогна да изпълниш желанието си.

   — А готово ли си, скъпо дете, да минеш през обиталището на демоните заради мен? – попита с мекия си глас старицата.

Девойката помисли и отговори:

   — Аз, майко, зная колко много ме обичаш и няма да ме пратиш на явна смърт. Зная, че ще ме научиш как да премина невредима през ада.

Зарадва се сърцето на чародейката, че се намери поне една доблестна девойка, но продължи:

  — Ако направиш това, мило момиче, няма да можеш да се върнеш отново в дома си, защото всички ще те преследват.

Младата чародейка пак се замисли, но не се отказа:

   — Ти, майко, ни изпратѝ по краищата на света и аз ще отида най-далече от тук. Само те моля да ми дадеш един ден отсрочка, за да не намерят следите ми.

            Тази нощ девойката остана в дома на чародейката, а следващата вечер когато останалите си тръгнаха, най-малката чародейка се стегна за път.

   Речено – сторено. Щом пълната луна освети горските пътеки, двете чародейки се прегърнаха за сбогом и младата девойка потегли през гората към върха на планината. Във въздуха витаеше тревога. Тишината се нарушаваше само от шумоленето на съчките под краката ѝ и от някой заблуден писък на сова. Гората ставаше все по-гъста и все по-мрачна. Малкото ѝ сърчице туптеше бързо в гърдите ѝ. Не се оглеждаше. Просто следваше пътеката, а в ушите ѝ звучаха напътствията с мекия глас на старицата. Изведнъж нещо прошумоля зад гърба ѝ. После отново. Нечие дихание опари краката ѝ. Но тя не спираше. Около нея започнаха да се прокрадват сенки. Следваха я от разстояние. Но тя не спираше, нито се оглеждаше. Привиденията започнаха да се доближават. Разбра го по студа, който я достигаше от движението им. Ставаха все повече. Но тя не спираше. Нито се оглеждаше. Черни сенки започнаха да преминават и пред нея. Въртяха се около нея и започнаха да стягат кръга. Вече се задъхваше от леденото им дихание. Идваха все по-близо. Все по-близо. Нещо се докосна до ръката ѝ. В същия миг момичето чу гласа на чародейката:”Сега!”. Девойката разгърна пелерината си и от гърдите ѝ блесна златна светлина. Тя дори не подозираше, че медальона, който получи от чародейката е толкова мощен. В един миг гората грейна и се огласи от предсмъртните писъци на демоните. Всички те изчезнаха. Девойката загърна наметалото и продължи напред. Мислеше, че вече е близо до извора. Чуваше лекото му клокочене и докато го търсеше с очи пред нея застана огромно тъмно същество с кървави очи. Чернотата му беше всепоглъщаща. Чародейката знаеше, че едно леко докосване щеше да ѝ коства живота. Тя разтвори пелерината си, златната светлина изригна, но чудовището само избухна в смях и стана още по-черно. Тогава момичето запя думите, на които я научи старицата и започна да ги изписва около себе си с медальона. Гръмкият  смях постепенно затихваше като лишен от силата си, а чернотата постепенно се размиваше като дим понесен от вятъра. Когато песента на чародейката секна, от чудовището нямаше следа. Девойката се загърна отново и продължи. Наблизо забеляза мъглява светлинка. Помисли, че това е извора и наистина – от земята бликаше вода, обвита от лека мъгла. Погледна небето – скоро щеше да съмне. Отвърза от колана си шишенцето и понечи да го напълни, но не успя. Над водата имаше невидима преграда. Младата чародейка прошепна:

    —  Пазителю на извора, моля те, позволи ми да си напълня вода!

В този миг мъглата над извора придоби ясно очертание на женско лице. То беше толкова красиво, че девойката за миг забрави за какво бе дошла тук. Лицето ѝ заговори с приспивна мелодия:

   —  Скъпо дете, мило малко момиченце, оплети косата си и полегни до мене да ме стоплиш…

   —  Не мога! – сепна се момичето – Тук съм, за да напълня водица.

   —  Добре, добре… – продължи напевно женското лице – А какво ще ми дадеш в замяна?

  —  Ще ти даря най-скъпото си, Пазителко! – каза момичето и извади една малка кутийка. – Моята любов.

И докато още изричаше думите, девойката отвори кутийката. От нея заблестя истински диамант. Само при вида му образа на пазителката се разкриви, потъмня и изчезна. Момичето смъкна пелерината от раменете си и както беше поразкъсана от закачалите я по пътя клони я окачи на близкото дърво. Доближи шишенцето до водата – преградата беше изчезнала. Напълни го и погледна към небето. Звездите бяха изсветлели. Никой нямаше да я безпокой по обратния път.

***

            Навярно се чудиш защо ти разказвам това. 

Защото в истинската история чародейката е мъж, а младите чародейки – неговите ученици. Чародеят е Исус Христос, а най-младата чародейка е ученикът му Юда.

Ние, с майка ти, избрахме това име за теб, защото искахме сред всички ти да си най-милостивият, сред всички ти да си най-верният и сред всички ти да си най-безстрашният.

                                                                                                                       С обич: твоят баща „

            Когато сутринта Мария влезе сънена в кухнята, Юда вече беше там и лакомо закусваше. Тя се поколеба, но все пак го погали по косата минавайки покрай него. Момчето се направи, че не забелязва (нали беше бъдещ мъж), но сърцето му се зарадва. Стегна си раницата и без да вдига поглед, небрежно каза:

   — Е, аз ще тръгвам.

Майка му се обърна към него и колебливо му заговори:

  — Ако… не си готов… може днес да не ходиш на училище.

Юда вече си обличаше якето:

   — Е, да не забравяме, че аз съм най-безстрашният сред всички. – усмихна се крадешком и излезе.

© Мая Миленкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??