Приказки с врабчетата

Мия често си спомняше онази детска игра  с врабчетата. Тези спомени понякога предизвикваха усмивка, понякога - не ,но тя не се отказваше от тях. Те си бяха като подарък -грижливо опакован в красива хартия , с малка ,кокетна светло синя панделка, прибран за да бъде изваден в подходящия момент. И такива моменти не липсваха... Понякога сутрин, когато още всичко живо спеше, тя сядаше на стълбите, поглеждаше към поостарялата вече ябълка , измерваше с поглед дървото сякаш за да се убеди, че то си е още там - същото. Да клоните му се бяха извили, короната беше по- голяма, дънерът се беше разкривил, но си беше същото дърво. Дървото на което живееха врабчетата на дядо й. Неусетно се пренасяше в едни други сутрини, когато щом се събудеше и бързаше да излезе на двора- боса и още с пижамката, за да не изпусне момента когато врабчетата получаваха своята закуска, а дядо й седи усмихнат с протегната ръка, чакайки някой от неговите приятели да кацне на нея. 
- Дядо, днес всички ли са тук? - питаше Мия.
- Липсват няколко, но врявата не е по- малка. Ела, послушай. Днес разказват нова приказка.
- Но дядо, аз не разбирам езика на твоите врабчета - отговаряше Мия, тя наистина вярваше в приказки...
- Така се учи езика им, като ги слушаш - отговаряше дядото, придърпваше малкото момиче да седне на коляното му и започваше да "превежда" приказките на врабчетата. 
А те бяха най- различни. Понякога врабчетата разказваха за малки момиченца с шарени панделки по плитките, които не слушат и падат, и  белят колената си, но порастват и стават внимателни... 
Имаше приказки за вълшебства на феи колкото палче, които чакат да бъдат повикани.  Понякога разказваха за плетяща косите си самодива, седяща пред своето омагьосано езеро. Друг път  врабчетата разказваха за принц от далечно кралство- благороден герой, способен на храброст и подвизи... Имаше приказки за врабчовски несгоди и крамоли, за свят пълен с вълшебства ,приключения и усмивки. 
Мия отдавна вече не беше дете и не носеше панделки, старата ябълка помнеше и по- добри времена. Дядо й идваше рядко, много рано сутрин за да я събуди от някой неприятен сън, да й припомни, че мечтите имат собствен език, да занесе закуска на врабчетата. Врабчетата бяха други, но приказките им си оставаха същите.