Осми ден. Пореден ден от живота на Мими. Всичко беше прекрасно. Мими пак ходи на детска градина. Пак разказа приказка на децата, пак играха, писаха и смятаха  до 10. Забравих да ви кажа, че Мими е в предучилищна група и там не само играят, но и учат буквите и числата от 1 до 10. Така премина деня на Мими. След това майка й я прибра от детската градина в къщи. Дойде време и за сън. Мими си легна и зачака пристигането на феята. Минутите летяха станаха часове, но феята не идваше и не идваше. Една сълза се търколи по бузката на Мими. Тя така и заспа със сълзи в очите, недочаквайки феята.

         Отмина и следващият девети ден. Мими беше пак в очакване. Но защо ли не идва феята, какво ли се е случило?        Отново в леглото Мими се взира в сумрака на вечерта. Бледолилавото сияние лека – полека отмести мрака в стаята. Това бе феята разбира се! Но защо ли имаше толкова уморен вид? Мими я погледна в тъмносините очи и я попита:

– Къде се губиш, моя фейо? Защо те нямаше толкова дълго? Знаеш ли, че аз дори плаках за теб?

– Прости ми моя малка, Мими! Имах много тежко премеждие. Трябваше да се опитам да спася едно момче, което попадна в друго измерение.

– И успя ли да го спасиш? Успя ли да го върнеш на майка му и баща му?

   Лесно е да спасиш някого, който иска да бъде спасен, но този, който не иска да бъде спасен – няма как да се спаси. Така беше и с нашето момче, това за което ще бъде следващата приказка.

Приказка осма или приказка за момчето, което напусна нашия свят

и отиде в друг по-добър след дълги премеждия

Живяло някога едно момче. То живеело с майка си, баща си и сестричката си. Било толкова добро дете, че помагало на всеки попаднал в  беда,  независимо дали е човек или животно. Било умно и красиво момче. Но се случило така, че майка му заболяла от тежка болест и не след дълго ги напуснала. Баща му толкова обичал майка му, че не след дълго и той я последвал. И брат и сестра останали да живеят сами в този свят. Момчето работело усърдно. Стремяло се да осигурява храна и дрехи за сестричката си и за него, но живота бил много тежък и труден. Момчето се прибирало вечер в къщи толкова уморено, че нямало сили дори да хапне от вкусните гозби, които приготвяла сестричката му. Един ден толкова му дотежал този изпълнен с трудности живот, че той решил да тръгне  и да потърси майка си и баща си. Скитал се дълго докато най-накрая не го открил – портала към другите измерения. Решил да го премине и там да ги потърси. Скочил в процепа на скалата и полетял все надолу и надолу. Но вместо да попадне в измерението, където били майка му и баща му, той попаднал в свят на зли великани. Започнал да се лута из този зловещ свят, като се стремял да се предпазва от великаните. А те непрекъснато водели  войни по между си. Биели се постоянно за злато, храна или нещо друго, защото ако си решил да влизаш в конфликт с някого винаги можеш да намериш повод за това. И ако алчността надделява над доброто може дори и да убиваш, като злите великани.   Момчето се чудело как да напусне този зловещ свят, как да успее да избяга от това измерение, в което не го чакало нищо добро. То обикаляло вековната гора, в която живеели великаните и търсело нов проход към другите измерения, защото портала от който дошъл бил само вход, а изхода трябвало да се търси.

В този свят не живеели само злите великани. Там живеела и еднин добър вълшебник – мой брат. Той живеел там за да може да балансира равновесието между доброто и злото. И колкото зли и алчни били великаните, толкова добър и нематериален бил вълшебника. В природата трябва да съществува равновесие между доброто и злото. Дори доброто трябва да надделява,  за да съществува света. 

Съвсем случайно или поради това, че имало късмет, момчето успяло да стигне до дома на вълшебника. Домът му бил така добре замаскиран, че с просто око не можел да се различи от заобикалящата среда и само привечер когато нощта заемала мястото на деня, в онзи момент когато заревото на слънцето обагрело всичко в червено, можел да се различи домът на вълшебника ако точно в този момент попаднеш там. Да, момчето извадило късмет! То почукало на портата изградена цялата от седефени мидени черупки, които отразявали слънцето и вълшебника му отворил.

– Заповядай, момче, бързо влизай! – казал вълшебникът – Как попадна в този враждебен  свят? Не знаеш ли, че тук оцеляват само най-страшните и най-жестоки великани. Този свят не е за момчета като теб.

– Не знаех, добри ми вълшебнико - отговорило момчето- изобщо не знаех, че ще попадна тук. Тръгнах да търся майка си и баща си и скочих през портала и така се озовах в този свят. Така искам да се махна от това измерение. Искам да напусна този свят и да потърся мама и татко другаде. Ще можеш ли да ми помогнеш, за това?

         Вълшебникът се замислил. Разбира се, че искал да помогне на това мило момче, но как ли щяла да осъществи това. Тогава той се сетила за мен Феята на сънищата и решил да ме повика на помощ. Но процеса на призоваването ми в този свят е много сложен и не можел да се осъществи без помощта на момчето. Три поредни нощи то трябвало да ме  сънува, а през деня да мисли постоянно за мен. През тези три дни и три нощи то нямало право да продумва нито една дума, само тогава аз съм могала да се озова в този свят. И сънувало момчето, а през деня също с притворени очи отново мислело само за мен, въпреки, че не ме бе виждало. И на третия ден привечер аз се озовах в този свят – света на злите великани. Влязох в дома на моят брат и се срещнах с момчето.  То мълчеше, защото не знаеше, че щом вече съм се появила може да говори. Брат ми проговори пръв:

– Здравей, сестро! Извини ме, че те призовахме, но това момче има нужда от помощ. То иска да напусне този зловещ свят и да потърси майка си и баща си другаде. Ще можеш ли да му помогнеш да намери портала и да направи прехода към друг по-добър свят?

– Разбира се, че ще му помогна! – отговорих аз – Но ни предстои труден преход, който трябва да преминем. Готов ли си, за това, момче?

Момчето кимна потвърдително. Беше готово да направи необходимите крачки. Трябваше да напусне този свят. Да, прехода щеше да бъде тежък, но трябваше да бъде доведен до успех.

На сутринта потеглихме, преминахме покрай вековната гора, вървяхме дълго покрай буйна река, преминахме много хълмове и накрая, ето я и нея – скалата с процепа.

– Това е. – казах аз – Там се намира портала към другото измерение.

Момчето се затича. То нямаше търпение да напусне този страшен свят на злите великани.

Скочихме в процепа и полетяхме, ту на долу, ту нагоре. И ето го измерението, в което момчето искаше да попадне от самото начало. Беше нощ, но беше доста светло. В небето звездите светеха, но имаше и две луни, които даваха светлина в този рай. И ето на хълма я видяхме. Спретната къща с чудна градина отпред. Тръгнахме натам. Момчето почука на вратата. Тя се отвори и момчето се озова в прегръдките на своите майка и баща. Сега то вече беше щастливо. В този свят нямаше алчност, нямаше злоба, а само безкрайно спокойствие, доброта и любов.

– Това е, Мими, приказката за момчето, което приведох в един по-добър свят с помощта на моят брат - добрия вълшебник. Надявам се сега да е щастливо.

– И аз се надявам, моя фейо. Дано момчето бъде много щастливо там някъде, където и да е това.

– А, сега заспивай, Мими! Лека нощ!

– Лека нощ, мила фейо! И пак идвай при мен, когато нетрябва да спасяваш някой, който се е изгубил някъде по света.

И Мими заспа и сънува момчето, което беше вече щастливо там някъде в измерението с две луни.