Приятел
Само на пет минути разстояние от нас е гората.
Почти не пропускам ден, да не изляза. Като тръгна нагоре и забравям за времето, грижите, и те като снежинки се стапят в задъханото ми дишане.
Сега е есен. Накапалите листа са застлали като килим асфалтирания път.
Срещам хора, с които се поздравяваме и се познаваме по физиономия, защото хората, които излизат, са почти едни и същи.
Винаги се усмихвам, и тогава и те ми се усмихват. Усмивката сближава хората.
Някои от тях излизат в уречено време, други, като мен, когато им е удобно.
Малко са тези, които като мен излизат сами. Аз и затова си нося една пръчка, да ми е другарче.
С нея си правя упражненията, а като се изкачвам, се подпирам на нея.
Тези, които са сами, всъщност не са сами, защото са със кучетата си.
Винаги се обръщам след тях със въздишка. Не искам, но мисля, че малко им завиждам.
Да имах и аз едно куче, да му говоря, да го водя с мен! Понякога си представям, че
пръчката ми е кученцето ми, и като видя, че наоколо няма хора, започвам, да му говоря: - Хайде, приятел, да потичаме!
И подскачам, сякаш моят въображаем любимец е с мен, а аз му говоря на глас
мислите си: - Сега е есен, виж как са накапали листата, а ей там онова листо прилича на птиче. Виж колко е красива гората, шарена, като коледна елха, но много скоро ще заголее и само боровете и елхите ще останат със зелените си премени, но ти ще видиш всичко това, нали всеки ден ще идваш с мен и аз повече никога няма да съм сама...
Започнах всеки ден да мисля за това как да се сдобия с куче. Попитах мъжа си защо не си вземем куче, а той ми отговори, че като си имаме наше жилище, тогава. Или по-точно къща, че в апартамент куче не се гледа.
Започнах да гледам из фейсбука снимките на тези, които са си качили в страничките снимки на любимците си и да им се радвам.
А откакто Люска ми писа, че ако си имам куче, то ще ми бъде най-добър приятел, ще ме гледа в очите, ще ми се радва и никога няма да ме предаде, съвсем
закопнях.
От април не съм на работа, почти не се срещам с никого, не разговарям.
У дома, в гората, и пак у дома, и много рядко до кварталния магазин.
Понякога ми се иска да поговоря с някого, да го прегърна, защото дъщеря ми все е много заета със себе си, а съпругът ми с работа.
Започнах да оглеждам уличните кучета, някое по-малко, което да изкъпя, да го заведа на ветеринар и да стане мой най-добър приятел. Казах у дома, и като се вдигна една врява... поплаках, но не загубих вяра, че някой ден ще си имам куче.
Снощи у дома дойде един приятел на мъжа ми, той е бивш полицай, но скоро се пенсионира. Не знам майор ли беше или по-висок чин, но знам, че разбира от кучета и друг път съм говорила с него на тази тема.
Посъветва ме да не си вземам от улицата, да е малко, за да го обуча и ми предложи като порода Дартхаар.
Разгледах из интернета всичко за тази порода.
Говорихме с мъжа ми и той се съгласи.
Сега ще ми търси куче. И аз вече ще си имам най-добър приятел!
Ако съм излязла и се прибера вкъщи, то ще ме посрещне, а аз ще му кажа: - Дай си лапата, приятел!
Вече няма да съм сама, ще има кого да прегърна!
Много се вълнувам и с нетърпение очаквам този ден!
Приятел, който никога няма да ме предаде!
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Измежду тях имаше и породисти които струваха много пари, но по една или друга причина бяха изоставяни от стопаните си. Ще ти кажа, че по нищо не се различават бездомните от домашните кучета, след като попаднат в добри и грижовни ръце. Даже смея да кажа, че тези, които са родени на пътя, са много по отговорни и благодарни към човека, който го е приютил.
