Приятел на забравата
Приятел на забравата
Стоях до един непознат, когото някога наричах приятел. Очите ни се срещнаха, за да прозрат, че душите вече са се разделили. Дали той помнеше това, което помнех аз. Споменът за същността, която е изгубил. Дали той си спомняше онази, която вече не можех да бъда?
Среща... след години. Ако в миг не си спомняхме - щяхме да мечтаем. За играта, в която бяхме самите себе си. Споменът идва с тъга, мечтата се ражда с надежда. А накрая и тъгата, и надеждата се сливат в мимолетието на живота.
Срещнах един приятел, в когото видях непознат. Опитах да запазя целостта на мига - спомен, изолирайки го от истината, че душата се променя. Спомен, родил се тогава, когато смехът си отиде. Никога вече не срещнах приятел в погледа на непознатия. Може би не го помня, може би някога съм го познавала... Не казах Здравей, когато времето прошепва Сбогом. Не знам кой си, прости ми. Така свършва едно приятелство, така угасва една любов, така тлеят мечтите. И тази истина наричаме живот. Запомних мига, забравих човека. Приятел, любим, непознат...
© Даниела Борисова All rights reserved.
