А както си и мислех, тюркоазеното наистина беше твоят цвят. Това си мислех, докато те гледах как спиш кротко настрани, чертите ти отпуснати и спокойствието беше завладяло цялото ти тяло. Можех да те гледам с часове задрямала, блажено отпуснала ръката си на една страна, докато си в един друг свят на сънищата, далеч от мен, далече от целия този хаос.

Кълна се, никога не съм се възхищавал така на другиго както на теб, светът прие различни очертания, когато дойде в живота ми. На вид ти бе сдържана или поне не си даваше вид да бъдеш впечатлена от това, което се случваше около теб, ала аз можех да уловя трепета на твоята усмивка в мига преди да се появи и изчезне бързо от бялото ти лице. Сякаш считаше за неправилно да се усмихваш, да се радваш на света, сякаш светът бе отнел правото ти да обичаш. Ти имаш тъжни очи, очи зелено-сини и дълбоки като океан, очи, които са видели много и твърде много от света, очи, които са завладявали, без да подозират, много сърца, но вече забравили за тази тяхна красота. Аз съзрях твоята болка, която бе проникнала във всяка частица от теб, която те беше сграбчила с грубите си жестоки ръце и те бе опустошила. Аз знаех още преди да ми разкажеш. Още преди ти сама да дойдеш при мен и да откриеш страданието си, като го поставиш във моите ръце.

Все още помня този ден, сякаш се е случило вчера. Бяхме седнали край един извор недалеч от моята къща или поне това, което беше останало от нея, двете стаи, огнището и старият хамбар, който беше празен. Люси, малката ми сестра, припкаше около мен, опитвайки се да жонглира с няколко ябълки.

- Виж, Жан, погледни ме! - каза тя, докато хвърляше две ябълки над себе си. В следващия момент те паднаха на земята и смях зазвуча от нея, докато не настигна и мен.

Изведнъж аз се спрях и погледнах настрани и видях как ти, Никол, идваше към нас със бавни крачки. Движеше се така, сякаш не искаше да достигнеш до нас, сякаш нещо непоправимо бе сторено или беше на път да бъде сторено. Ти седна до мен, беше облечена в бялата си рокля на бледосини райета и беше поставила в косите си теменужка, не защото беше кокетна, просто обичаше цветята и всичко, що расте. Косите ти, с цвят на лешник, бяха прибрани в кок, който както винаги беше хлабав. А една бледо синя, вече износена панделка, беше поставена около него. Подари една от онези слънчеви усмивки на сестра ми, която в отговор дойде и те целуна, после се залюля настрани и продължи със своето жонглиращо подскачане. Колко много те обичаше това дете, може би колкото щеше да обича майка ни, ако тя беше сред нас. В такива мигове аз бях благодарен, че си при нас. Не за да запълниш празнината в сърцето на Люси, колкото заради това, че я даряваш с толкова нежност и топлота, която тя трябва да получи, а нямаше откъде другаде.

Ти стоя след това дълго в мълчание, което аз се страхувах да наруша, гледаше пред себе  си с този твой поглед, сякаш уж наблюдаваше нещо, ала нищо не виждаше пред себе си. Поглед ту на мечтател, ту загрижен и далечен. Гледайки те с края на окото си, зaбелязах как си играеш със пръстите на ръцете си. След това се обърна към мен с този сериозен поглед. Поглед, който се опитваше да съзре истинската ми същност отведнъж и завинаги. Последва въздишка и най-после твоят глас зазвуча като меланхолична мелодия на стара забравена песен.

- Жак... аз имам тайна! Тайна, която на никого не съм доверявала и не смея... – каза тя по-скоро като шепот.

Аз само кимнах в знак на съгласие, че ще я изслушам, тя прие това като положителен знак и продължи. Започна с това, че истинското ù име не е Никол, а Колет. Че е част от голяма аристократична фамилия, че е живяла в Париж, но сега се криела. Било я е страх от всички и всичко след смъртта на майка ù, баща ù и вуйчо ù, които били пратени на гилотината - осъдени заради незаконни дела. Изреченията ù ставаха по-накъсани и тя започна да трепери като лист. Започнаха оправдания и вълни от извинения как тя не е могла да знае за всички тези страшни дела, за злодействата на своите роднини. Как тя била влюбена единствено в литературата и музиката, как мечтата ù била да стане пианистка и да обиколи света.

Въпреки че беше очевидно нейното страдание, онзи следобед аз не можах да я разбера и не исках да я разбера. За мен тя се превърна в лъжа, всичко, което мислех за нея, е било илюзия... аз се тресях от гняв и злоба, а тя - болка и умиление. Всяка една дума след нейното признание за това, че е пазила в тайна името си и че е била част от богато семейство, се превърна в мъгла пред мен. Сякаш някой беше спуснал пердето след спектакъл и аз можех да видя колко фалшиви бяха декорите, които преди секунди аз смятах за истински.

Признавам пред себе си сега, че в онзи момент не можах да видя истината, която бе пред очите ми. Не бях способен да преглътна горчивата истина, която като камък бе заседнала в гърлото ми. Да я приема означаваше да се отрека от всичко, което мислех за правилно и редно или поне така си мислех. Мислех си, че Никол или както се казваше тя, е била жертва на тази сган, онези с напудрените носове и перуки, които причиниха толкова несгоди на семейството ми. Които отнеха баща ми и оставиха мен и сестра ми сираци. Но не, тя е била част от тази сган, може би баща ù е бил онзи, който е наредил да убият моя баща. Не знаех, но страшни мисли вилнееха и минаваха през моята глава тогава, вплитайки във себе си омраза и жажда за мъст.

Тя продължи да разказва как избягала от Париж и се скитала дълго, намерила странноприемница, в която живеела и работила в кухнята, но скоро я изгонили, защото не можела да готви. После гледала бедни деца в Лион, учейки ги да четат и пишат почти без пари, само за едно място в една изба и две кори хляб на ден. Въпреки всичко това, тогава аз не изпитвах и грам съчувствие към нея. В онзи момент тя беше най-чуждият човек за мен.

Станах с едно движение и извиках на сестра си:

- Хайде, прибираме се, късно е! - махайки с ръка към нея.

- Не, хайде още малко, Никол ще иска да играем, нали, Никол?

Никол стоеше без да пророни и дума, погледна към мен с поглед, пълен с надежда и с влажни очи.

- Не! Тя не може сега! - отсякох аз, не исках дори да произнасям името ù на глас.

И тръгнах напред с усилена крачка, чувайки как сестра ми се опитва да ме настигне, не исках да чувам нито нейните оплаквания, нищо. Само гласът на Никол, казвайки „Истинското ми име е Колет.“

                                                                     ***

Мина много време от този ден, дойде есента, после зимата и пак пролетта. Оставих я да живее в хамбара, не ми пречеше, не я изгоних, не защото нямаше къде да отида, дори и аз не знаех защо. Тя продължи да се грижи за къщата някак си, не смееше да ми каже и дума, виждах как вината разкъсваше душата ù, ала моят инат и гняв не отмина толкова бързо. Говореше само със Люси, това отчасти бе нейната утеха.

Сега, когато погледна назад и си припомня как съм се държал, ме боли, нещо ме стяга в гърлото и единственото, което мога да кажа на себе си е, че съм бил глупак. Глупак да не видя нейната смелост, нейната борбеност и саможертва. Да, тя беше част от онзи свят, който ненавиждах и мразех, но не бе сторила на никому зло, не бе казала ни една лоша дума. Нямаше вина, че се е родила там и в това семейство, тя беше чиста душа, която бе опетнена от съдбата със толкова много страдание. Толкова много печал. Както мен, както още толкова хора в Франция.

Затова сега стоя приведен над нея, в ръцете ми нежният плат на тюркоазена панделка, галеща краищата на пръстите ми. Гледайки ту нея, ту панделката, аз се усмихвам на себе си, представейки си как ще стои в косите ù. Стоя замечтан и умилен пред нея. Стоя с надежда за нещо, което сърцето ми копнее. Тук съм, за да поискам прошка от момичето, което ми подари тайната си. Сега е мой ред да се надявам, сега идва моят ред да се извинявам и признавам тайни.