Призраци в едно селско гробище

Брат ми е четири години по-голям от мен, но аз толкова го обичах, че независимо от тази разлика, още от малък непрекъснато се „мъкнех“ с неговата тайфа – както се казва „Барабар Петко с мъжете.“ Батковците също ме приеха, пък и винаги, когато трябваше да се изтърчи до някъде имаха под ръка подходящия куриер. Така фактически надраснах връсниците си с няколко години. Затова, когато брат ми отиде да учи в Първомай доста време се чувствах като осиротял.

Още от малък нямах никакъв  страх от тъмното, таласъми, торбалановци, короконджури и т.н., нещо, което основно се дължи на  легендарната ми баба Марга, която иначе беше много религиозна. Дори ако нещо трябваше да се донесе отвън или да се съобщи, занесе или донесе нещо на и от комшиите излизах без колебание в тъмното.

Често си спомням за един случай, с който, колкото и странно да звучи, продължавам да се гордея.

Брат ми вече учеше в Първомай, а аз бях във втори прогимназиален клас (сегашен шести клас). Както всички махленски деца вечер си имахме любими сборища, на които се разказваха какви ли не „страшни“ истории, от които на децата им настръхваха косите и те, треперейки, се гушеха едно в друго.

Една вечер някой от момчетата разказа нова за нас, също „много страшна”  история, която той тайно бил подслушал, когато някакъв техен гост от друго село я разказал след вечеря. Чак после разбрах, че тази история, в различни, но сходни варианти, се е разпространила в цялата страна.

Беше началото на ноември, когато не само, че нощите нямат нищо общо с прекрасните летни тракийски нощи, но и се стъмнява много по-рано. „Бе тъмна нощ, небето беше без луна“, както се пее в една стара градска песен. И наистина пълен мрак, отгоре на всичко продължаваше да рами ситен дъжд. С други думи налице беше напълно подходяща обстановка за разказване на вледеняващо страшни истории. Самата история беше следната:

Двама души се хванали на бас. Условието било единият от тях (млад и силен юнак), да отиде на гробищата през една много мрачна нощ, подобна на тази, за която става реч сега и да забие камата си в гроба на човек, погребан преди няколко дни.  Юнакът, затова и е Юнак - не се поколебал и тръгнал за гробищата. Когато пристигнал на въпросния гроб, коленичил, замахнал силно и забил камата си в гроба. Но когато поискал да стане и си тръгне,  мъртвецът изскочил и го хванал за ямурлука. Момъкът, макар и да бил голям юнак, така се изплашил, че получил разрив на сърцето и умрял на гроба, където сутринта го намерили другарите му. Оказало се, че камата пробила края на ямурлука му и го приковала към гроба. Въпреки този безспорен факт, хората продължавали да си обясняват случилото се единствено с намесата на мъртвеца.

“Нощно време мъртвите излизали от гробовете си за да пазят кръстовете си.”, завърши разказвачът.

Настъпи пълно мълчание, нарушавано от тракането на нечии зъби. Всички се бяхме скупчили като стадо овце в егрек.  Аз също настръхнах и това толкова ме ядоса, че започнах мислено да разговарям със себе си.

“Ето на. И ти си страхливец като тези хлапаци, които може и да са се напикали от страх. Нали вече нямаше да се страхуваш от нищо? Хвалипръцко! Жалка  креатура!”, започнах  да се ругая настървено. Е, последната израз бях прочел в някаква книга и много ми хареса, затова и съм решил да я използвам. Тогава не ми беше ясно какво точно означава, но явно съм разбрал, че не е ласкаво определение.

Толкова се ядосах, че веднага си тръгнах. Ругатните по собствения ми адрес не само че не намаляваха, а още повече се ожесточаваха.

По едно време ме осени странна мисъл, въпреки че сега бих използвал определението „налудничава”.

“Добре де, щом наистина не те е страх, защо не вземеш да отидеш сега на гробищата?”, не преставах  да говоря на себе си.

“Точно така. Остави какво говорят другите. Я да те видим ти пък какъв юнак си.”, продължих да се предизвиквам.

“Решено! Тръгвам!”

И преди да се разколебая, наистина тръгнах за селските гробища, които, разбира се, бяха извън селото. Движех се, без да виждам къде стъпвам. Пълна тъмница. Дълбока кал и ситен дъжд, който не преставаше. Точно както в най-зловещите разкази, ако не и по-страшно.

Пристигнах при гробищата, които откъм моята страна бяха опасани с ров, за оттичане на водата, тъй като в тази си част теренът беше под наклон. Нямаше как – или трябваше да го прескоча или да се върна. А и  тъмнината ми пречеше да видя по-ясно другия край на рова. Но връщането означаваше капитулация (още една дума, която разбрах след време). Прескочих рова, но когато поисках да продължа, усетих как някой, или нещо, ме е хванало за левия крак. Почти както в разказа.

Още не мога да си обясня как едно дете на моята тогавашна възраст не само е пристигнало в такава нощ на гробищата, но и  как не се е изплашило до смърт, когато някой от „мъртвите“ го е хванал за крака. Така или иначе, но не припаднах от страх. Сигурно защото навреме съм си спомнил как  онзи юнак от разказа сам си е заковал ямурлука за гроба.

Наведох се, макар и съвсем не толкова спокойно, както би си помислил някой, да видя какво задържа крака ми. Оказа се, че това е някакъв кол от порутената вече телена ограда на гробищата, който в момента беше силно полегнал наляво. Точно в основата на този повален кол се беше пъхнал левият ми крак при скачането.

Освободих внимателно крака си и от този момент почти изчезна чувството на страх. Е, определението ”почти” сигурно не е най-точното, но отново бях „на себе си“. Започнах да се разхождам из гробищата. Видях , или така ми се е сторило, нещо като бледи, едва забележими малки сияния. Веднага си ги обясних с гниенето, за което ни беше разказвал директорът на училището Хаджиколев.

В това време по съседния път се чу характерен шум от каруца. Скоро видях пламъче от кибритена клечка, навярно в шепата на един от хората в каруцата. Беше ясно, че си палеха цигарите. Говор не се чуваше – навярно са си шепнели, а може и въобще да не са смеели да говорят минавайки покрай гробищата.

Аз имах бензинова запалка - подарък от бате Стефан. Не за да си паля цигари, а просто ей така, да си я щракам, да си светя и разбира се, не на последно място и да се хваля с нея. Той имаше мотор, който винаги блестеше, благодарение на моите грижи и точно този ден ми я беше заредил с бензин от резервната си туба, дори й смени камъчето. Сега даже малко ми е криво, че не съм се сетил да я използвам, когато бях пред рова, но не всичко се научава веднага.

Извадих запалката, изтеглих внимателно фитила й за да се получи по-голям пламък и щракнах. Бухна наистина немалък пламък. Размахах  запалката и започнах да издавам силни викове, по-скоро “зловещи” стонове.

От появилите се огнени дъгички покрай каруцата разбрах, че мъжете в нея си хвърлиха цигарите. Веднага след това се развикаха на конете и почнаха да налагат бедните животни с камшика. Конете дадоха всичко от себе си, за да спасят стопаните си от страшния призрак в гробището.

Когато се прибрах, майка ми и баба се ужасиха. Дрехите ми бяха толкова изкаляни, че трябваше да съчинявам куп лъжи, за да обясня защо съм в такова състояние. Естествено, не казах на никого за моята магария.

Дълго време след това из село се носеха какви ли не истории за “призраци” в гробищата, украсени до неузнаваемост. Само едно дете знаеше истина но мъдро не я казваше.  

Когато години по-късно по време на вечеря разказах на нашите за посещението си в гробищата, баба и майка ми веднага започнаха да се кръстят, а баща ми се усмихна под мустак и каза:

„Твоите магарии като малък нямат чет, но затова пък съм спокоен, че и в трудни моменти ще можеш да се оправиш без да хленчиш.“, след което ми припомни някои от „версиите“ за хорото на „призраците“.

Явно, беше доволен. Аз също.