Jul 12, 2006, 10:45 PM

Призракът от имението Шейс 

  Prose » Narratives
2195 0 9
9 мин reading
        Старото привидение се беше настанило удобно в любимия си люлеещ се стол и скърцайки с него, мислеше за отдавна минали неща. Роден в далечната 1840-та година с името Бенджамин Стюард, той беше член на голяма аристократична фамилия. Животът му премина в изтънченост и дисциплина, но не беше скучен човек, напротив – обичаше изненадите, имаше неспокоен характер и авантюристичен дух. Този дух го направи съпричастен на великите събития на Гражданската война между Севера и Юга, в която неговият Юг загуби, но това не го направи по-малко горд. Там, на бойното поле, той видя смъртта в очите и се научи да побеждава страха. Малко след това се ожени и тази част от живота му премина в щастие и разбирателство. Той обичаше тези години, както и човека, превърнал се в техен символ – Мериан Шейс – неговата съпруга. При това толкова много, че когато един ден, в началото на следващия век, Господ-Бог му се представи, той учтиво отказа да го последва, защото не беше свикнал да ходи никъде без жена си. От тогава изминаха близо сто години. Време, в което той всеки ден чакаше своята Мериан. Голяма част от това време той прекарваше в спомени, друга – в четене на книги, а в трета една, имаше по-особени занимания. Занимания, които превърнаха имението му в непристъпно за човешки крак и които му създадоха слава на свърталище на призраци. Бен харесваше тази слава и добре се грижеше за нея – всеки, който бе влизал или, не дай боже, преспивал в имението, беше търсил душевна помощ след това. Бен беше изключително изобретателен и имаше богат арсенал за постигане на нужния ефект. Никой обаче не бе идвал тук двайсет години – време, достатъчно за една легенда ако не да бъде забравена, то поне да изгуби от силата си.
        Настанил се удобно в любимия си стол и потънал в спомените си, той не отдаде значение на глухия метален писък, долетял отвън. В следващия момент обаче малкото звънче в таванската стая, където се намираше и той, позвъни. Бен подскочи. Това беше сигнал, че се отваря порталната врата. Само след миг той се намери до прозореца, с поглед вперен в главната алея, водеща към къщата. Там, на лунната светлина, ясно се виждаха две фигури да идват към къщата. Душата на призрака се изпълни със задоволство.   
        - Рибкии! – проточи той и се усмихна. Предстоеше една от онези вечери, които толкова много обичаше. – Но, разбира се, заповядайте! И само не се плашете от вратата.
        Последното се отнасяше за голямата врата на къщата, върху която той усърдно бе работил. При нейното отваряне се разнесе такъв звук, че накара всичките щурци и животинки навън да замлъкнат, а паяците по ъглите в къщата да се замислят за по-спокойно място в предстоящата нощ. Убийствена смесица от скърцане и тракане, този звук се разнесе из цялата къща и, усилен многократно от ехото на огромния салон, донесе усещането, че се отварят всички нейни врати. Той бе способен да накара всеки нормален човек, чувал някога за легендата, да замръзне на мястото си. Това обаче малко притесни Бен, защото означаваше, че няма да има веселба. Той напрегна слуха си. От салона долетяха слаби гласове.
        - Браво, миличките ми - смелост! Tака обичам! – зарадва се той.
        Време беше да посрещне гостите си. Из къщата отново се разнесе шум от отваряне на врата – глухо скърцане, което този път дойде някъде от високо. Беше вратата на таванската стая, от която той излезе. Разбира се, че той можеше да мине и през нея, но той твърде много обичаше навиците си от живия живот. След като слезе два етажа, от всичките четири, той спря и отново се заслуша. От салона продължаваха да се чуват гласове, които, за негово учудване, бяха доста високи. Бен продължи да слиза по стълбите, обзет от желание да чуе нещо от разговора на неочакваните си посетители.
        - Ами как ще чуеш, като си със слушалки! Сто процента и вратата не си чул! Ти губиш – такъв звук и във филмите на ужасите не съм чувала. Слушаш ли ме? Свали ги най-накрая!
        - Що трябва да си толкова проклета?! Тъкмо беше моята песен...
        - Можеш да си я слушаш, когато си поискаш!
        - И вратата мога да отворя, когато си поискам!
        Това говореха помежду си момче и момиче, които Бен вече ясно виждаше, облегнал се на парапета на първия етаж. И двамата държаха по едно фенерче и светеха наоколо. Бен се вгледа по-внимателно в тях. Учудиха го дрехите им, които сякаш не им стояха по мярка. После му направиха впечатление и прическите им, в които също имаше нещо смущаващо. Той установи, че това са съвсем млади хора, които, по негова преценка, не бяха на повече двадесет годишни. Явно бяха решили да проверят легендата и да изпитат смелостта си. Този извод много му допадна.
        - Тук обаче е страхотно! – заговори момчето, шарейки с фенерчето наоколо. – Гледай само каква зала! Каква ли акустика има? Трябва да се обадя на копелето, да дойде с техниката и с момчетата и да видим какво ще стане.
        Бен стоеше все така и слушаше. Направи му впечатление, че не разбира някои от думите, но нямаше съмнение в това, че говореха английски. В следващия момент светлинният лъч мина през него, подмина го, но само след секунда пак се върна на него. Призракът разбра, че е привлякъл вниманието и зловещо се усмихна. Но само след миг светлината отново се махна от него. Усмивката на Бен се скри.
        - Наистина е готино тук – продължи момчето, - картини, статуи... яко! Бен се стъписа. Как тъй младежът го видя и не реагира?!... Това, което той не знаеше, беше че освен него, младежът вижда още куп други, наистина несъществуващи неща. Явно трябваше да премине към по-директна фаза на гостоприемството си. Докато мислеше как точно да го направи, момчето извади от джоба си цигара и я запали. Дръпна няколко пъти от нея, подаде я на момичето, което също си дръпна и отново му я върна. Бен също пушеше някога и сега дори се зарадва, че отново ще усети цигарен дим, но имаше нещо особено в този. На пушещите обаче видимо им се харесваше.
        - Хубаво, нали? – обади се изведнъж Бен.
        - Много! – отговори спокойно момчето, изпускайки кълбо дим.
        С този отговор, очакването на Бен, че гостите му ще напуснат обекта като гърмяни лисици, не се се сбъдна. Момичето обаче все пак реагира:
        - Итън! Итън, това не го казах аз! Тук има някой!
        - Момиче, ще ти забраня да пушиш! И аз искам да има призраци, но няма.
        - Има! – високо и властно отговори Бен, който вече слизаше по стълбите към тях.
        Младежите ясно видяха прозрачния му силует, облечен в домашен костюм.
        - Не може да бъде! – в един глас ивикаха те, след което започнаха да говорят, или по-скоро да викат един през друг, а в гласовете им се долавяше... радост!
        Бен се втрещи. Той беше сигурен, че в този момент от тях ще останат само обувките и горящата цигара, но не стана така. След секунди, момчето извади от джоба си нещо и напрегнато го занатиска.
        - Ало, копеле?! Копеле, мамка му! – започна да вика той на нещото в ръката си. – Трябва да видиш, копеле, трябва да видиш! Тук има призрак!... И тревата е яка, но не е от нея! Идвай веднага!... Не знам къде съм - ще ме намериш, чакай... какво? – обърна се той към момичето и после пак викна на нещото. – Старото имение на хълма. Да, веднага!
        Бен не можеше да повярва на това, което се случваше. Както впрочем и гостите му.
        - Истинско привидение, момиче, истинско привидение! – изрази възхищението си момчето.
        - Името ми е Бенджамин Стюард – заговори бавно и тържествено Бен, - и това имение е мое. През живота си, а и след него, съм бил свидетел на много примери за храброст, но вашият наистина е достоен за възхищение. Затова е чест за мен да ви приема като мои гости тази нощ. Чувствайте се като у дома. След тези си думи Бен се обърна и заискачва обратно широките стъпала. Той дори не предполагаше колко ще се разкайва за последните си думи. Всъщност щеше да се разкайва, дори и да не ги беше изричал. Защото след по-малко от час нещото, на което викаше момчето, доведе копелето тук. Но това не беше най-лошото. Копелето не дойде сам! Което също не беше най-лошото. Най-лошото беше, че то тепърва предстоеше. Подсказваха го ужасната смрад и нетърпимата музика, които се разнесоха из къщата. Усетил, че няма да издържи всичко това, Бен реши да потърси къде нощуват лисиците. На излизане обаче трябваше отново да мине през големия салон, което си беше истинско изпитание за неговата аристократична, а била тя и авантюристична, душа. Там бяха се събрали такива индивиди, че за първи път му се прииска да не бъде забелязан. Поглеждайки обаче в очите на някои от тези индивиди, той видя всичко друго, но не и присъствие. Веднага съобрази, че е достатъчно просто да не се обажда. Видя също и смелите си гости, които трескаво разказваха за случилото се. Минавайки между всички нови гости, Бен за пореден път стана свидетел на развоя на живата реч:
        - Врунгеле! - провикна се някой. - Носиш ли ми от моето?
        Беше въпрос, отправен към младеж, чийто лице почти не се виждаше от коса и които едва ли осъзнаваше, че е донесъл себе си дори.
        - Щъркел, ако на това казваш настроена китара, то предлагам ти да си настроиш главата? – каза нисък индивид на друг един висок, който в този момент беше с бира в ръка и търсеше настройките на звездното небе.
        Пак в този момент вратата прекрачи друг човешки елемент, който беше толкова окосмен, че на Бен му се прииска да викне: “Маймуна!”, но се отказа.
        Когато излезе от къщата, усети обекчение. То обаче не беше достатъчно и той продължи по алеята към голямата портална врата. Прекрачи и нея и се оказа извън имението. Тогава спря. Не беше го напускал досега. Беше стигал до вратата, но никога извън нея. Много пъти му се искаше да се поразходи, но се страхуваше, че Мериан може да дойде точно в един такъв момент и да не го намери. Беше недопустимо. Сега обаче не искаше и да мисли за връщане в къщата. И тъй като вече бе излязал, той реши да предприеме дълго плануваната разходка до старите имения. Едно от тях беше това на Едуард Джон Шейс – бащата на Мери. Бен тръгна към него. Когато стигна до големия портал, той спря и се усмихна - колко пъти беше идвал тук, колко пъти! Всичко тук някога плуваше в зеленина. И как обичаше той да се разхожда с Мери из чудесно подредените градини на имението! Но най-вече обичаше нейната усмивка!
        Сега имението беше пусто. Говореше се, че някакво семейство го било купило през трийсетте години на века, но по неизвестни причини го напуснало бързо и се преместило през няколко щата. Бен реши да влезе и бутна желязната врата – навиците на джентълмен и този път не му позволиха да мине през нея. Вратата отговори с висок метален писък. Вече вътре, той тръгна да се разхожда по окъпаната с лунна светлина алея към къщата.
        В този момент на малкия тавански прозорец се показа неясен силует. Същият се загледа във фигурата в градината и доволно проточи:
        - Зайчее!
        В следващия момент обаче силуетът почти се залепи за прозореца, а в по-следващия едва не излезе през него.
        - Зайче?... Бени! – извика почти истерично приведението от имението Шейс.    
        Да, това беше Мериан – съпругата на Бен, любовта на Бен. И тя като него бе останала да чака... него – да си я вземе. Той също я позна и на мига се изстреля към входната врата, през която този път мина направо. Така, след близо сто години, група млади хора отново събраха тези, които Господ някога бе събрал. Странно нещо е съдбата. Иди, че я разбери!

© Николай Колев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Здравей. Моето име е Меги и аз също пиша разни истории като твоите. днес прочетох историята ти за имението и привиденията и наистина останах много впечатлена. Хората казват, че ако не си оставил следа след себе си то си живял напразно. Ако някога се усъмниш, че не си оставил следа, то знай, че в моето сърце днес, а и завинаги ти остави следа. Бих се радвала много за теб, ако продължиш да пишеш в този дух. Успех и за напред!
  • колко вълнуващо
  • И тук отново си номер едно!
  • Ти си страхотен, Ники. Останах без думи. Разказът е просто великолепен. Изчетох го на един дъх.
  • разказът е супер-поздравления!!!
  • ..дааа, наитина! особенно,ако имаш късмета да се почувстваш "погален" от нея..., а аз се чувствам точно така.. Ти си прекрасен творец!
  • браво и даваи напред
  • "Странно нещо е съдбата. Иди, че я разбери!"
    Да! Поздрав за интересния разказ! Браво, Нико!
  • Страшен разкас!!! Мноо ме накефи, особено тази част за гамбата. Мнооо яко пич. БРАВО!!!
Random works
: ??:??