Тази слънчева и спокойна юнска утрин обещаваше един горещ и прекрасен ден. Оказа се, обаче, че не всички си изпълняват обещанията като мен. Дори спокойните утрини. В 7.00 часа нямаше как да знам това. Имах време да полежа със затворени очи, за да запаметя шантавият си сън и, изневерявайки на нормалният си сутрешен нрав, да поздравя Слънцето. Дори да му се усмихна. За всичко останало останах вярна на себе си и бавно си закусих, гледайки весели видеа из интернет. За да е в унисон с мен, на автобусът му трябваше доста време да стигне до моята спирка, след което продължи бавното си придвижване до търговският център, пред който трябваше да сляза. Причината не беше в жената шофьор, която при нормални обстоятелства слагаше в малкият си джоб всичките си колеги, а в невероятният трафик в началото на деня. Пристигнах на работа с десет минути закъснение, но колежката и шефовете би трябвало да са свикнали с това. За мен си беше нормално.
- Радвам се, че все пак дойде на работа!- изсъска ми колежка ...