Весело беше през карнавалната седмица. Павлето реши, че ще се облече в женски одежди. През целия ден обикаляше по дюкяните. Трябваше да намери женска перука. Вече беше загубил надежда, когато Чановица, съседката, го зърна с наведена глава.
- Що ти е, чедо? Да не са ти потънали гемиите! - рече тя.
- Не са, стрино.Търся си перука, но не мога да си намера.
- Тъй речи бре, чедо! Ела, черната ми плитка, дето я отрязах, когато са сбогувах с младенството, ше ти я дам.
Двамата тръгнаха към дома на Чановица. По пътя срещнаха Димчо. Беше облечен в стари, износени дрехи, сякаш нови не му прибичаха.
Мъжът на Гуна Алваджийката беше търговец. Много пъти опитваше да даде на Димчо свестен костюм, но той все не искаше. Беше беден, но горд.
- Здрасти, артлик - поздрави Димчо. Виж туй, прочети го! - и той подаде на Павлето късче с хартия.
- На, земи де, земи, прочети!
Павлето взе хартията и зачете: "Как биха скръбни мойте детски дни. О, колко много сълзи спотаени. Тук първи път моя извор стъмни. И безпощадна буря сви над мене."
- Хубаво пишеш, Димчо. Дай го на вестника! Нек да го издадат, та да го четат людете.
- Ше го дам, Павле, ше го дам. А сега сбогом, щото ного бързам. Времето не чека.
Двете момчета си подадоха ръце и забързаха.
Карнавалното шествие започна от малкото площадче пред "Тракийски конник." Маскираните преминаха през главната, по улица "Гюро Михайлов", по "Цариградско шосе" и покрай къщата на Димитър Свищаров. Мало и старо беше маскирано. Мъже, навлекли рокли, бяха си сложили торбички с вълна отпред, та да имат цици. Жените бяха нахлузили панталони, дърпаха ги, за да не се виждат закръглените им задници. На главите си бяха сложили пешкири, бански хавли, кърпи, пояси, гащи, изобщо всичко старо, което бяха прибрали в долапите и раклите.
Стариците поглеждаха през очилата си, а старците пушеха ли, пушеха тютюн от чабуците си и цъкаха с език.
- Ай, ай, машаала! Кеф кеф, голям кеф! - чуваха се гласове.
- Брайко, виж, виж, оная закръгленичката!
- Тю, бря, да ти са невиди! Акъл имаш ли? Туй ше е мъжкар - прекъсна го Недю, старият байрактар.
Така му думаха. Навремето шетал из Балкана. Носел байрака. Колко битки беше приживял! Но оживял пущината му с пущина. Голяма работа! Балкана преброди, глава не склони. Голям хайдутин! Голяма работа!
В къщата на Колю Пердаха беше гъмжило. Едни с маски, влизаха, други излизаха. Людете бяха насядали по столовете. Тук-таме се виждаха и насядали по дъските. Чу се гласа на Пердаха:
- Кой ли е? - и дръпна маската на един якичък.
Той блъсна ръката му и излезе бежешком през вратата. Пердахът присви очи, махна с ръка и изрече нещо, което не можеше да се чуе.
Следва продължение
© Мария Герасова All rights reserved.