Проект "Хаос"

Глава 1

Името ми е Тайлър. Тайлър Дъртан.
Може би сте чували за мен, може би дори сте ме виждали, ако сте били в "Боен клуб" или участвате в еволюцията му "Проект Хаос".
Да - онзи Тайлър Дъртан, който бе в заглавието на вестниците преди 5 години, да - същият онзи Тайлър, който се опита да взриви сградите на 7-те най-големи банки и Уолстрийт, да - същият онзи Тайлър, когото след това признаха за психопат и откараха в клиниката за психично болни "Св. Бенедикт" в покрайнитите на Вашингтон.
За 5 години в отделение "особено опасни" на клиниката "Св. Бенедикт", може да ти се случат много неща, може да откачиш, макар и съвременото общество и дебелия съдия, който ме набута тук - са сигурни в това. Дебелият съдия така и не разбра, това, което се опитах да му обясни, че няма закони - всичко това е направено още в дълбока древност за защита на богатите от бедните, за защита на слабите от силните, всичко това е направено против основните закони на природата и вселената - именно за това, ще изчезнем. Съдията, така и не можа да разбере, че тогата и перуката, която носи с толкова много гордост са порядки от Английската правна система и са просто варварски обичай. Съдията, не можа да разбере, когато се отскубнах от съдебната охрана и му отхапах свинското носле, просто за да му покажа Болката, да го накарам да се чуства истински жив, между другото вкусът му беше ужасен.
Та ето ме тук в моя дом - "Св. Бенедикт", прикован към допълнително подсилен със стоманени греди инвалиден стол, завързан с 12 чифта кожени ремъци през врата, тялото, ръцете, краката... Понякога съжалявам, че патката ми не е по-голяма - обзалагам се че биха вързали и нея. Върхът на така наречената "психиатрична програма за лечение" е една от онези пластмасови намордници, който слагат на курвите в порнофилмите за да могат да мучат като говеда и лигите им да се стичат като сополи. Та същият атрибут е забучен и в моята уста, причината може да видите на страница 32, в болничния ми картон, който държи санитарят вляво от мен - "паранойдна шизофрения, чести циклофренични и мазохистични стадий на пациента" - зад толкова много празни откъм значение и съдържание думи истината е, че хапех вътрешната част на бузите и езика си, което наложи тази прекалено крайна мярка и за малко не откачих: наистина - липсата на Болка бе липса на живот.
Отделение "Особено опасни" на "Св. Бенедикт" има единствено четири пациента и четирдесет и осем души персонал, във всяка що-годе разумна цивилзация биха ни убили или възвисили, но тук бяха ангажирали четирдесет и осем души за нашето така наречено "лечение". На всеки ненормалник се падат по дванадесет човека, които да му дават хапчета, да му дават храна като на малко дете и да му бършат гъза - опитай се да го разбереш...

Глава 2 Белите престилки са ни наредили един срещу друг на разстояние от две стъпки и са ни дали една гумена топка, застанали са зад нас и мърдат количките ни, все едно играят хокей с онези кукли на конци, които ги има по панаирите. Бялата престилка зад мен удря топката с моята количка и тя попада в Пит Делгадо - той така да се каже е звездата на отбора, макар че всички звезди имат своя зенит, но рано или късно се разпадат. Пит, който бе наречен от медиите "Сапйдърмен" защото през една от наркотичните си абстиненции бе пребил четери свои дружки по игла, заедно с пласьора си и охраната му. По принцип аз не виждах нищо лошо в това, макар това че Пит бе разпилял дрогите с чук, не се бе понравила на обществото. Според адвоката на Пит, същият ги бе взел за гигантски паяци, вследствие на наркотичния си глад и ги убил поради вродения си страх от това. Това деяние бе предизвикало големи полемики в пресата, сенатори се надпреварваха да обвиняват наркотците за всички беди, сякаш пред тях всички имахме имения и яхти и все едно същите тези сенатори вземаха пари за безумно скъпите си кампаниите и приеми от тези пари. Спайдърмен бе най-малдият член на нашета скромна, но сплотена група... спомням си когато дойде - незнам дали поради зависисимоста си от хероин или обездвижването, ревеше като животно, сякаш някой бе смъкнал кожата му и го мажеше с йод... Трябва да пробвам, ако - когато изляза от тук... наркотиците... и това другото лайно - с йода... Бялата престилка изпуска топката и отива да я догони слага я на земята и с мъка завлича количката на Пит към нея, Пит бе висок и слаб, но от успокоителните и редованта храна, бе заприличал на змия глътнала жаба - като Елвис в късните му години, бялата престилка засилва Пит и топката отива в най-стария член - Томас Кливър или "Огнения Томи", ако човек се разстърси в онези търсачки в интернет, щеше да му е трудно да повярва, че същото това около 80 годишно негро, с белези по лицето и два липсващи от над колената крака през 66г. бе запалил два квартала в Ню Орлеанс. Макар и целата му да не е била толкова голяма - просто искал да запали кмеството, зашото не изплатило инвалидната му пенсия на време. "Огнения Томи" бе участвал във Виетнам, имаше медали, така каза една от белите престилки, награден със сребърен кръст и медала на Конгреса. Бил оцелял в клането при Виетконг, само дето Боби изгубил и двата си крака след като бил бомбандиран от американски самолети, животът е лайнян. Бялата престилка изтрелва топката напредс ръба на количката и потупва Томи по рамото: - Добър ритник, старче, добър ритник - и го потупва по рамото като открива жълтите си зъби, тавана зъби, останалите също се разхилват на шегата му, макар и да са я слушали вече прекалено мнопго пъти. За момент виждам блясък в очите на онзи Томас Кливър, който се бе бил във Виетнам, бе рязал главите на жълтите маймуни, който бе участвал във война, която не е негова, за идеали който той не признава, който бе загубил краката си от наши самолети и в замяна на това получил две тенекий, същият онзи Томас Кливър, който бе запалил кметсвото. 

   Глава 3 

 
 Чудя се...
 Понякога се чудя - за какво всъщност е всичко това, за кого и какво е...
 Нощем, когато не мога да заспя, от ремъците, пристегнати към тялото ми, гледам през малкото решетъчно прозорче към небето... 
 Когато се загледаш в облаците, звездите, планетите, онези милиони... милиярди галактики и се изгубваш...  
 Ние ли сме толкова малки или всичко е толкова голямо, че не можем да го приемем в себе си, дали душите ни вече не са се изплнили с толкова много злоба, гняв, отчеяние и алчност, че дори не можем да го допуснем, да го осъзнаем, да го прозрем, да разберем... 
 Преди години, когато бях дете мислех, че има милиони... милярди... не, безброй вселени и във всяка една от тях ти си нещо, в тази вселена - Ти, в другата - кучето, което ритна пред блока, в трета - тревата, където то падна, в четвърта земята на която си сега, в пета - някой атом, молекула, планина, ти си всичко и всеки напред, назад във времето и сега... тук и сега...
 Коя е единствената реланост - тук и сега... дали е любовта - или нещо толкова мимолетно, крехко и рушимо... всичко е относително, стигнеш ли до същността и всичко се размива, правилните контури се набръчкват, линиите се изкривяват, всичко се променя... едиствената реалност - дали ние просто сме, просто ни има... дали сме дело на по-висш разум и нещо, някъде по пътя се е объркало... Дали всеки от нас е уникална малка снежинка, част от по-голям, от по-висш разум... единствената реалност...
  Кои сме ние - хората, тръгнали от дърветата, слезли на земята поради страх, от другите животните, как стигнахме до тук - да унищожим собствената си планета, как направихме от горите пустини, как превърнахме реките в язовири, който пресъхнаха, как там, където някъде е имало живот, прекрахме мъртви тръби, измукващи петрол с който движи нашия абсурден, празен свят. Дали... петрола не е гнойта на земята, онази останала от живота засъхнала и мъртва кръв, изяждаща озона, животът, за да гради един "по-добър" живот. 
 Какво стана с нас - хората, нали трябваше да изследваме галактики, да откриваме лекове, да строим паметници, да вършим, чудеса, на направим Земята едно по-хубаво място, а сега - на ръба на краха -седим с празен поглед гледаме реклами на неща който не искаме, купуваме неща, които после мразим и не използваме, подчиняваме се на закони, който са абсурдни... нали трябваше да сме хора... нали... 
 Какво стана с думите трябваше да са за да се създават песни, приказки, стихове, а не за лъжи, за нападания, не за болка...
 Къде се обърка всичко...
 Съзерцавам небето и гледайки земята, се чудя дали всичката тази необятна чернота има свършване, дали след Големият Взрив, няма да дойде Големият Срив и се чудя, когато дойде - без значение дали в това време, чудя се дали ще бъде бяло...
 Надявам се да е бяло...
 Надявам се...