Село Змейково

Глава 10

Лагерът на капитан Бело беше разположен на една огромна поляна в подножието на върха на планината. За негово нещастие войниците му не бяха подготвени за такава ситуация. Те далеч не бяха командоси за подобен род действия. Неговите хора бяха подготвени да водят битка, не да издирват хора. Но заповедите, си бяха заповеди. Те обикаляха и търсеха обявените за шпиони лица.

Шонтеран Бело стоеше над една стара карта в палатката си. Картата не беше точно на района, в който се намираха. Тя беше на цялата империя, и на нея не бяха отбелязани някои значителни подробности. Все пак целта на капитан Бело не беше да издирва шпиони. Неговите заповеди дадени от императора гласяха ясно да подкрепи похода към столицата на Белгар. Този град до ден днешен се слави, като непревземаема крепост. Но сега нямаха достатъчно налични войни и трябваше да се предадат.

Старшина Мирси дръпна брезента, който служеше вместо врата и влезе в палатката на капитана. Той от пет години служеше на капитана и знаеше, че той изключително много държи на реда дисциплината до най-малка подробност. За това застана мирно и каза:

- Господин Капитан разрешете за доложа? – старшината стоеше опънат като пружинка. Шонтеран го погледна изпитателно:

- Свободно Мирси, говори. – капитана върна погледа си на картата.

- Господин Капитан водя един старец от селото както наредихте.

- Нека влезе. – капитан Бело седна на един от четирите стола в стаята. Погледа му се насочи към отвора на палатката. Старшина Мирси излезе за малко и след малко отново се върна придружен от един леко прегърбен от възрастта старец. Мирси направи една крачка на пред и доложи:

- Господин Капитан разрешете да ви представя дядо Горан. Той каза, че познава много добре тези гори. Козар е. – след като капитана кимна старшина отстъпи назад и направи път на старчето да пристъпи напред към капитана. Той му се ухили до ушите.

- Седнете дядо Горан, - започна Бело. – Кажете ми къде може да са се скрили издирваните от мен лица?

********************************************************

От гъстотата на боровете беше трудно да се определи дали в гората е нощ или ден. Но все пак през деня из между клоните на величествените иглолистни дървета проникваше по някой слънчев лъч. Но сега вече определено слънцето си беше облякло нощницата и спеше. Мрака ставаше все по-гъст. Сержант Мицкин и хората му едвам виждаха на слабата светлина от спиртовите им фенери. Те обхождаха гората по заповед на капитана, въпреки че според него нямаше смисъл. Бегълците се бяха покрили в дън земя. Те вече за трети път обхождат подножието на върха. А нямаше как да са преминали. На самия връх има постове, а от другата страна са скали. Освен тъмнината от преди малко и заваля дъжд. Дъждът беше много странен. Някак лепкав.

- Господин Сержант разрешете да… - един от войниците му се опита да му каже какво е установил за дъжда но в този момент се чу лек шум, и войника падна покосен от стрела. Мицкин го освети и видя, че войника освен, че лежи със стрела в гърдите по лицето му се стичаха капки кръв. Огледа се наоколо. Беше сам. Протегна си напред ръката, и се стъписа. По гърба го полазиха тръпки. Изведнъж го обляха студени и топли вълни една след друга. „О богове, та то вали кръв” – мислите му се размиха в друга посока. „ Но къде са всичките ми поверени войници?” – сержанта се завъртя на ляво, после на дясно с фенера и нищо не видя на слабата светлина освен кървавия дъжд. Потрепери, тръгна нагоре към върха. Направи няколко крачки и на слабата светлина на фенера той видя някакво бързо движение, едвам доловимо. Той се обърна зад него нямаше никой. Продължи на пред с ускорена крачка. Какво ставаше? Къде се дянаха всички войници? Сержант Мицкин беше на тридесет години. Вкъщи го чакаха жена и три деца. В този момент двете му сладки момиченца и десет годишното му момче се появиха пред очите му. Не, не можеше да му се случи на него. Те го чакаха да се върне. Да ги повози на конче, на им монтира люлката на лозата, за да се полюлеят. Не още не му се умира, но в този момент усети студено острие на шията си. Той затрепери очите му зашареха, но спряха когато пред него се появиха две червени очи. Пред него стоеше ведмаг, той изпусна фенера си. В ухото си чу едвам доловим шепот:

- Искаш ли да останеш жив? Искаш ли? – шепотът се премести в другото му ухо.

- Да, да… - изкрещя сержанта.

- Шт, шттт… - чу се отново, а острието започна да се движи по шията му.

********************************************************

- Първо да се разберем за друго г-н Капитан. – дядо Горан погледна капитана с лукав поглед. Капитан Бело стана от масата и закрачи леко замислен в палатката като погледна старшина Мирси, той му отвърна на погледа. След което капитана се надвеси над старчето и прошепна в ухото му:

- Ще оставя живи близките ти. – старчето рязко се завъртя и срещна надвесения поглед на Бело. А, после се засмя, смехът му се разнесе из палатката:

- Кои мои близки? Козите ми ли? – дядо Горан се изправи и се насочи към врата: - Синът ми почина преди четири години служейки на армията, като вас. Жена ми, лека и пръст почина при раждането му. Убийте и мен но няма да ви дам информация безплатно. – той продължи да крета към изхода.

- Добре ще ви дадем сто златини. – Капитан Бело извади една кожена кесийка с монети и я подхвърли върху картата на масата.

*******************************************************

Дъждът от кръв не спираше да вали. Кървавите капки се стичаха върху покритото със засъхнала кръв лице на уплашения до смърт сержант Мицкин. Той огледа нападателите си. Те бяха трима мъже и един ведмаг. Последния го плашеше най-много. Беше сигурен, че той правеше така, че да вали кръв. Подпряха го на едно дърво и го наобиколиха за да няма къде да бяха. Тогава единият от тях, най-високият заговори:

- Здравей, аз съм Койчо. – представи му се непознатия. – Виждам, че доста се страхуваш от приятелчето ми Краз!

Мицкин трепереше. Страхът за живота му не беше толкова страшен, колкото страхът, че ще бъде изяден, или по точно източен до капка от вампира-магьосник. Но дори този страх не беше толкова голям колкото фактът, че няма да види повече децата си. Той потри с ръце лицето си.

- Какво искате от мен?

- О, нищо което да не можеш да направиш. – братът на Койчо се включи в разговора. Янко извади меча си и го насочи към гърлото му. – Кажи ни къде е лагера ви, и ще живееш!- Мицкин поклати глава през сълзи. Знаеше, че това е измяна. Да наказанието за това е смърт. Но имаше ли избор. Да предаде децата си или да предаде родината си? Не нямаше избор. Трябваше да живее за децата си.

- Добре, води ни. – Койчо извади една стрела и свали лъка от рамото си, след което като видя, че треперещия Мицкин още стои и трепери, му направи жест с ръка да върви напред, и той тръгна бавно. Знаеше, че няма смисъл да се пробва да бяга. Стрелата на Койчо щеше да го прониже веднага, или може да стане по-лошото да го докопа вампира-магьосник. Той се примири и тръгна към лагера. Янко и Мартоломей тръгнаха след пленника, а Койчо и Краз ги последваха малко зад тях. Марто бе докопал една огромна бойна брадва от някой загинал войник и се усмихваше самодоволно – това беше неговото оръжие. Кървавият дъжд не спираше…

********************************************************

Дядо Горан беше седнал и се опитваше да се ориентира по картата. Но той през живота си не беше виждал карта. Като дете в училище винаги бягаше от география. Поклати глава:

- Така не мога да ви кажа. Не разбирам нищо то такива рисунки.

- Тогава ни заведи. – Капитан Бело се изправи и в този момент в палатката нахълта един войник, който едва не отнесе старшина Мирси пред отвора.

- Ама как..во си позволяваш войнико? – старшината едвам се задържа да не падне. Войника въобще не го отрази:

- Разрешете господин капитан? - войника беше на около седемнадесет години. Още почти дете. Униформата му беше леко голяма но чиста и спретната. Освен едни кървави капки по раменете и шапката му.

- Какво се е случило войнико защо сте… - капитан Бело се озадачи. - …сте целия в кръв?

- Ами, защото вали… ам вали, вали кръв.-запелтечи и войничето.

- Ти шегуваш ли се, знаеш ли къде се намираш войниче. – старшина Мирси удари войника зад врата с шапката си.

- Не, господине не се шегувам. Може да дойдете и да видите. – в този момент, капитан Бело отмести от пътя си войника и излезе на вън. Отвън войниците се суетяха, ходеха насам - натам. Беше ги страх. Този дъжд беше шок за всички тях, като лоша поличба. Всички те мислеха че боговете ги наказваха. Когато капитана излезе от палатката никой дори не рапортува за това. Те дори не го забелязаха нито даже излизащия след него старшина Мирси. Който много се ядоса:

- Какво става тук? – старшината излезе пред капитана и се развика. – Я мирррр…но! – заповяда той. – Събери се в квадрат. На ля… - една стрела прониза гърлото му. Следващата стрела уцели стареца, който тъкмо се беше показал от палатката. А дъжда от кръв продължаваше да си вали заедно с пронизващите войниците стрели. Капитан Бело се прикри зад мъртвото тяло на Мирси, а войниците се разбягаха.

Шонтеран не можа да каже нищо. Паниката го обзе. Той трепереше. Не беше изпитвал такъв страх никога през живота си. Дъжд от кръв, и тайнствени стрели, които покосяват всички. Изведнъж стрелите спряха да хвърчат. Дали стрелецът беше избил всички? Шонтеран се изправи плахо, извади един голям нож от ботуша си и зае бойна поза. Врагът още го нямаше. Защо не стреля? Дали е свършил стрелите? Или го чака да се покаже? Той тръгна измежду палатките, като вървеше плахо и бавно. Погледна към небето над него. Над лагера не се виждаха звезди. Над него се беше настанил тъмен облак, който не спираше да изсипва дъжд от кръв, която обливаше лицето му. Той продължи в мрака. Да вечерта беше се настанила, но фенерите бяха загасени. Той не виждаше нищо пред себе си. Но не спираше да върви към конете. Настъпи нещо и се подхлъзна, последва претъркулване в окървавената от дъжда поляна. Спря го трупът на войник. Той го избута от погнуса, изправи се и тръсна с ръце. Той се уплаши още повече, като разбра какво се е случило с този войник. Когато го бутна той напипа две дупки на врата му. Тогава той осъзна, че войника не е убит от стрела, а е бил зверски източен от някой вампир. Но къде беше сега този мистичен вампир? Две червени очи светнаха в тъмното, а Шонтеран Бело извика…

Следва...