Село Змейково

Глава 28

  Каретата на императора премина границата с Белгар. В нея пътуваха Кърт Дерин, вещера Влад Смилер и личния прислужник на императора Помпе. Каретата бе придружавана от хиляда конници, личната охрана на императора. В Белгар ги посрещна дъжд. Той трополеше по покрива на каретата. Преминаха няколко крайгранични села, докато навлязоха в село Балканище. В началото на селото бе голямата поляна за пазарни дни. Императора нареди да спрат каретата. Той отвори прозорчето и погледна неоправената още бъркотия, която змейовете са сътворили. От една от падналите шатри се показа една баба. Тя погледна спрялата конна войска и каретата. Нямаше и представа, че гледаше императора на империята, която бе виновна за това зло дело. Императора също я видя, той не знаеше за мъката на жената, която вижда. Това виждаше една разрушена съдба, която чакаше завръщането на сина си, отвлечен от змейовете. След малко бабата се скри отново в шатрата, императора затвори прозореца и даде знак на кочияша. Всички вкупом потеглиха към Петроград, конете за цопаха в калните локви на пътя, а дъжда не спираше да вали...

***

 Безветрието вече се беше превърнало в проблем. Защото вече шест часа кораба не се движеше. Всички стояха на следобедното слънце и чакаха да излезе вятър. Койчо погледна Меридияна, която тъкмо отпи жадна глътка ром.

- Как може да не спира да пие тази жена? – Койчо заговори

Йовко. Той също я погледна укорително и каза:

- Някога дядо ни пиеше като нея, но той поне пиеше ракия и беше ветеран от няколко войни.

- Я не ме обсъждайте, ако ви преча може да скочите зад борда. – каза сърдито капитанката. – Като дърти клюкари сте!

- Дали да не извикам Краз? – все едно на себе си каза Койчо, а, после повиши тон вече така, че да го чуе и Йовко. –

Може да има някаква магия за вятър?

- Би трябвало, всъщност ведмаговете контролират стихиите! – каза Йовко.

- Прав си, защо не се сетихме до сега? – Койчо затича по стълбите на кубрика.

Той повика Краз още в момента на слизането си. Почака малко и Краз се появи. Не изглеждаше особено щастлив:

- Явно сте в безветрие? – каза директно той.

- Прозорлив си! – Койчо се усмихна, защото вече знаеше, че Краз ще им помогне. И изтича нагоре към палубата. Йовко и Янко вече бяха на мачтите, а Меридияна му каза наздраве с бутилката зад руля, зад нея стояха Марто и Митра. Йовко им бе казал и те бяха готови.

- Опънете платната! - извика с радостна усмивка Койчо. И вятъра изду платната, а шхуната запори вълните. Меридияна даде руля на Митра и извика Койчо. Извади една карта от задния си джоб. Разпъна я на палубата и клекна над нея показа с пръст един остров на няколко километра от брега.

- След около четири часа ще сме тук. – тя го погледна умилително. – Ще трябва да разтоварим рома!

- Моля? – Койчо беше бесен вече и продължи повишавайки тон: – Нали всичко ни бе казала?

- Само за един час е, даже вие нищо няма да пипате. – каза леко виновато капитанката. - Те ще си го разтоварят! Трябва да се издържам някак. – физиономията която направи бе много умилителна. Матоломей слушаше целия разговор между тях и реши да се намеси:

- Койчо, само един час все пак тя единствена ни качи! – големия брат Вокил го погледна недоволно, но после разроши леко косата му и отпи една глътка ром от шишето на Меридиана. Направи още по-недоволна физиономия и каза:

- Как го пиеш това нещо? – после погледна към Марто и му каза: - Дано нещо не се обърка пак? Но ако се обърка? – той вече погледна Меридияна. - Обещавам ти, че ще ти е за последно! – той отпи още една глътка и подаде шишето на жената-капитан която направи лукава физиономия и също отпи.

- Не го бях виждал толкова ядосан! – каза Марто на Меридияна, след като останаха двамата, докато тя прибираше картата. Меридияна рязко се изправи и пак застана пред него:

- Ей, малкия това, че си ме видял гола не те задължава да ме браниш! Ясна ли съм?

- А, ъъъ… - Марто пак се изчерви. – Знам, но все пак ми се стори редно! И не за това, че … - той млъкна притеснено.

- Знаеш ли, че си сладичък? – тя му се ухили и му щипна бузката после се качи на кърмата при Митра, която се засмя на сцената между двамата.

- А ти какво се смееш? – Меридияна погледна строго Митра, която направи знак, че си заключва устата и отново се захили...

***

 Генерал Румен Славев бе застанал с чаша вино в ръка и гледаше дъжда, който тракаше по стъклото. Вгледан в капките как една след друга удряха стъклото, се пренесе на заставата на границата с холораните. Тогава бе млат ефрейтор, а стрелите летяха към тях в окопа. Бъдещия генерал вдигна щита да се предпази, но войника до него закъсня, и една стрела го прониза точно в главата. Кръв и мозък се разпръснаха навсякъде в окопа. Имаше и по униформата му. Един войник от другата му срана повърна при гледката. Румен затрепери, а корема му за бълбочи в порив да повърне и той. Но чу капитана да вика : „Стрелии!!!“ – и той превъзмогна коремния си порив и отново вдигна щита. Стрелите за тракаха по щитовете. Спомена му се разми. През годините преди да стане генерал, Славев беше участвал в 26 войни или военни действия с Холоранската империя, като до сега те не бяха преминавали северозападната им граница. Щгозападната им граница беше естествено защитена от Великия скалист Балкан. Той представляваше висока скалиста планина, която служеше като естествена преграда за холораните, която те така и не успяха за преминат с цяла армия. Благодарение на тази естествена преграда и защитниците на пограничните северозападни села никога холораните не бяха обсаждали градове в Българ. Но днес чакаха да бъдат обсадени. Един акт, който Холоранската империя никога до сега не бяха успявали да постигнат. Но днес вече бяха превзели Петроград, само за две денонощия, и той щеше да е първия белгарски генерал организирал защитата на столицата си.

 Жена му тихо се бе промъкнала в кабинета му и се гушна в него, изненадвайки го приятно. След което го целуна и нежно му прошепна:

- Румка, и тази война ще спечелиш, не се тревожи. Ти си най-добрия генерал, който кан Крум някога е имал.

- Не знам дали ще удържим! – каза несигурно генерала. Несигурността му се четеше в очите му, въпреки че жена му не ги виждаше, тя усещаше сърцето му как тупти притеснено, как тупти като дъжда както трака по стъклото. – Може това да е последната ми война, за това искам да ти кажа, че те ОБИЧАМ. И ти благодаря, че винаги си била до мен и си ме чакала.

- Ей, няма да те пусна! Няма да ти позволя да не си вярваш. Ти си най-добрия стратег и войник. Можеш всеки един момент да предвидиш какво е намислил противника, да го изненадаш. – жена му го хвана за ръката и го завъртя с лице към библиотеката му, която се намираше зад гърба му до сега. - Имаш книгите на всички велики войни раждани на планетата. Знаеш как мисли всеки един от тях.

 Той я придърпа към себе си. Погали прекрасните ѝ черни коси и страстно целуна устните ѝ.

- Няма друго същество на света, който може да ми даде надежда като теб!-каза той и се загледа в библиотеката. Погледна една малка книжка, наглед незначително четиво. Взе я от рафта остави чашата с вино на масата зад него. Погледна заглавието „Тайните на успешните ми обсади“ автор генерал Петър Джарел. Той отвори книгата и седна на едното кресло и се зачете, а жена му, му доля  вино, помилва го нежно по челото и усмихвайки се излезе оставяйки го да чете…

***

Една чайка мина над шхуната Ветре, тя изкряска силно сякаш съобщаваше, че идва от близката суша. Звездите се бяха показали на мастилено синия небосвод. Последните лъчи на слънцето се бяха вече скрили зад мокрия морски хоризонт. Но точно срещу тях един фенер от близкия бряг им показваше, че ги очакваха.

Койчо и Мартоломей прибраха платната на шхуната, а Меридияна ги насочи към фенера. След десетина метра Меридияна нареди на Янко и Йовко да спуснат котвата. Момчетата предвидливо бяха приготвили алкохола на палубата за да не губят много време. От брега тръгнаха пет лодки насочени към тях. Койчо слезе от мачтата и попита:

- Сигурна ли си че можеш да им се довериш?

- Да, успокой се вече. – Меридияна отново отпи глътка от рома в ръката си, подаде бутилката към Койчо но той отказа. Той обаче не и вярваше, за това този път се беше подготвил.

****

 Комините на поредно белгарско селце пушеха пред многобройната северноостровна войска. Пред нея адмирал Гере Свенсон вървеше яхнал своя бял кон. Те навлязоха в селцето хората от къщите ги гледаха със страх. Вече бяха чули за набезите им по съседните села. Но днес те минаваха през селото без да нападат. Морските пехотинци маршируваха като на парад, а в края на колоната имперската карета на принц Дренек Дерин лъкатушеше по чакълестия селски път а зад нея бе и личната охранителна войска на принца. Той недоумяваше защо при дадена заповед от негова страна селото не се опожаряваше. На площада всички спряха. Алек бе успял да стигне до адмирала и да го помоли да спре. Пехотинците се строиха по роти и взводове, а личната охранителна войска на Дренек Дерин застана най в края. Свенсон застана отпред на коня си и зачака принца да излезе от каретата. Той излезе с бърза стъпка. Адмирала слезе от коня и погледна раздразнения принц:

- Защо селото не се опожарява? -извика Дренек заставайки пред поне с две глави по-високия от него адмирал.

- Защото моите войници са под мое командване. В случая не виждам да е застрашен живота ви или този на хората ви. За това! – Гере Свенсон извади един лист хартия и го подаде на принца.

- Какво е това?– принца взе листа и погледна. С големи букви

пишеше на неговия роден език „Договор за взаимопомощ между Холоранската империя и Северните острови“

- В този договор ясно е описано как да помагаме на вашия

император, днес представляван от вас тук. – адмирала бе изпратил пощенски гълъб до родината си с молба за това копие, а не вярващия принц продължаваше да чете. Искаше, ама много искаше да намери нещо, за което да се заяде, и с което да го накара да му играе по свирката. Но нямаше такова нещо. Договора беше пределно ясен, че това което се канеха да извършат е военно престъпление, в което Северните острови не са длъжни да участват. Дренек Дерин смачка листа и тръгна да го изхвърля, но после го прибра в джоба си. Погледна злобно към адмирала, който се качваше на коня си и даде знак на хората си и потеглиха към края на селото.

***

Групичката белгарски спътници никога през живота си не беше виждала чернокожи хора. Бяха чували, че на юг, има и такива раси, които са с по-тъмна кожа. Но не бяха ги виждали, а тази вечер такива моряци вземаха сандъците с ром на Меридиана. Те внимателно ги товареха на лодките. Един малко по-бял от тях любезно поздрави тяхната капитанка, като дори я целуна по бузата, след като се прегърнаха. Тя също му отвърна подобаващо с целувка. Те се кикотеха, пред смутения поглед на Мартоломей. Той скришом ги гледаше ревниво, но това въобще не правеше впечатление на Меридияна, която очевидно се забавляваше с този тъй наречен бизнес партньор. Тя нежно му подаваше шишето с ром, той отпиваше казваше поредната смешка, после връщаше шишето ѝ, а тя не спираше да се смее, спираше само за да отпие глътка ром. Този така важен за нея ром.

- Не мога да разбера какво му е толкова смешното на този? – изрази раздразнението си Марто пред Янко.

- Марто какво ти става? – Янко го изгледа учудено. – Забавлява се! Сигурно са стари дружки?

- Да бе, изглеждат ми по-близки – Марто се загледа към брега, а като се обърна да каже поредното си мнение по темата за бизнес партньора се стресна от внезапната поява на Краз, който се появи от нищото. Кимна им и се насочи към Койчо, който се беше подпрял на кабестана за котвата и гледаше подозрително, ту носачите, ту към Меридияна и нейния бизнес партньор.

- Спокойно, няма някакви заплахи. Огледах наоколо. – каза Краз подпирайки се до големия брат Вокил.

- Ти бъди спокоен – Койчо продължаваше да държи всички и всичко под зоркия си поглед. – След нападението на пиратите, предпочитам да се навърташ наблизо.

- Тук съм, нали ме повика. – изръмжа неодобрително Краз. - Но е добре да побързат, защото не знам колко би издържала вашата столица!

- Краз ти по националност, когато си бил жив какъв беше? – изведнъж смени темата Койчо.

- Белгарин! – учуди се от въпроса ведмага.

- Разбирам защо си загрижен за нашата столица. – констатира Койчо.

- Не, ти не разбираш! – започна да го опровергава Краз. – Ние, съществата като мен не можем да имаме чувства. Не можем да си отмъщаваме или помагаме на някой без да ни е заставил, както ти мен.

- И все пак, напоследък си по-разговорлив и по-отдаден на нашата кауза.

- Внушаваш си нещо, пак ти повтарям ние нямаме чувства! – Краз го натърти сякаш се опитваше повече себе си да убеди отколкото Койчо.

- Сигурно си прав – Койчо потупа вампира-вещер и видя, че Марто и Янко нещо му правят знак да дойде към тях, и той се запъти. А ведмага литна и се качи при Йовко, който се беше качил на мачтата.

- А, ти защо си тук? – Йовко го изгледа със страхопочитание.

- Сближаване с екипа - каза Краз и сложи дясната си ръка над червеносветещите си очи. Той огледа района, но погледа му

се спря на острова. Йовко реши и той да погледне. Вдигна бинокъла, но той не различаваше нищо в тъмното. Ведмага обаче виждаше ясно имаше униформени мъже, които арестуваха хората на брега. После рязко погледа му се отмести в страни и видя един военен кораб, много тихо и без никакви светлини да плава към тях. Краз хвана главата на Йовко. И Йовко се свърза с очите на Краз и почна да вижда с тях.

- О, богове – простена Йовко!

И след малко извика с всички сили:

- Военен галеон от дяснооо… - Меридиана му бе показала как да различава корабите.

Долу всички се разшаваха, Койчо, Янко и Мартоломей се запътиха да вдигат котвата, а Мередияна, както се смееше заши един шамар на бизнес партньора си.

- Предал си ни? От теб не го очаквах! – тя се запъти към кърмата, пътем спря двама товарачи като даже ритна единия по задника с думите:

- Напуснете кораба ми, веднагаа…

Въпросния бизнес партньор даде знак на хората си и те всички се качиха по лодките. Оставиха останалите сандъци по палубата и се изнесоха. В изблик на ярост Меридияна хвърли полупразната бутилка по тях, а Йовко извика от мачтата:

- 200 метра до сблъсък с нас! – кораба, който бързо напредваше към тях бе буквално огромен. Той представляваше боен галеон с пет мачти.

- Спускай платната… - нареди гневно капитанката, а Койчо вече се бе качил и отвързваше едното платно. Двамата ги спуснаха едновременно, а долу Янко и Марто ги завързаха.

Вятъра изду платната и Ветре запори вълните с пълна скорост. Меридияна посегна към нова бутилка от един изоставен сандък но потръпна когато видя Краз с червените си очи.

- Как…в..о искаш? – запелтечи тя насреща му. Той се вгледа в нея с празния си поглед и каза на нейния роден траксмаргски език:

- На брега имаше холорански войници? А те нямат власт над тези острови?

- Холорани? – Меридияна беше наистина учудена. – Но ти от къде…? – тя се спря, все пак той беше вампир-магьосник, най-вишата форма на хищник, най-висшата форма на съществуване преди бог!

- Кораба не се отказва, продължава след нас… - извика Йовко от високото. Койчо слезе от мачтата и застана до Краз. Той не разбираше нито думичка, за какво си говорят. Но определено имаше въпроси. Тя обаче го видя и най-нагло си отвори една бутилка ром, след като отпи каза на холорански за да може и той да разбира:

- Не съм виновна, че е имало холорани на острова. Това не е тяхна юрисдикция. Аз нямам интерес да ви предавам?

- Холорани? – Койчо погледна Краз. – Значи не са пирати?

 -Не… - Краз отговори. – кораба, който ни преследва е холорански също! - той полетя нагоре и се насочи към кораба зад тях. Надникна над него сред войниците на палубата видя позната фигура. Фигура, която го караше да се усмихва. Но тази нощ, Антига го изненада! Тя протегна ръка и огромна невидима мрежа го оплете. Краз почна да се бори. Но магическите му сили бяха безполезни. И въпреки това той почна да рита с крака да блъска с пестници. Нищо! И тогава той падна в морето….      

Антига се надвеси над водата и произнесе древни слова, а във водата нещо проблесна и започна да потъва. Светлината потъваше на дълбоко, тя стигна дъното и порази оплетения в мрежа Краз, който лежеше безжизнено на дъното на Голямото синьо море…

***

 Дъждът в Белгар бе спря. Конницата на императора се спускаше от поредния хълм, конниците бяха обиколили лъкатушещата се имперска каляска. Конете пръскаха с кал всичко наоколо. Те подминаха една стара дървена табела, когато калта от минаващите коне се стече надолу се откри надпис на белгарски:

„Петроград 11 км“

Следва...