Село Змейково

Глава 38

  Село Стръкс представляваше малко селце с дървени къщички покрити със сламени покриви. Жителите му наброяваха малко над петстотин души. В центъра на селото имаше огромна постройка на голям храм със голям кръст на него. Над селото отдавна се бяха показали звездите, а лунния сърп огряваше нощта. Койчо погледна големия кръст на върха на храма. А Меридияна му каза:

 - Някога последователите на този култ са разпънали единствения си бог на кръст и после са провидели в правата вяра. – тя изпи последната глътка ром и хвърли демонстративно бутилката насред празния площад пред храма, после се изплю и отвори вратата подканвайки всички да влизат. Те се шмугнаха без да чакат повторна подкана. В храма беше някак прохладно въпреки всичките свещи, които горяха. По стените имаше изобразени различни хора със златисти ореоли на главите в повечето случаи държащи жезли с кръстове на върха. Имаше и закачени по стените картини с изображения на подобни хора. Именно пред тях бяха запалени свещите. В края на помещението имаше огромен сребърен кръст с разпънат човек на него.

Меридияна пристъпи напред пред разпятието вгледа се в него с ужасяваща физиономия. Другите разглеждаха картините и стенописите, но никой от тях не разбра как в помещението бе влязъл човек. Човека беше възрастен с дълга бяла брада и дълга бяла коса. Облечен в чисто черно расо и златен кръст, който висеше на шията му. Самия кръст бе леко потъмнял с времето. Личеше, че е от много отдавна. Той бе застанал със свити ръце в единия ъгъл на храма и огледа добре цялата групичка преди да се разкрие. Облечения в черно се обърна към Меридияна на местен език:

 - Добре дошла дъще…

 - А, татко? – капитанката възкликна иронично, и продължи с думите: - Бих те прегърнала, но нещо напоследък съм станала гнуслива.

 - Отново си пияна, нали? – отвърна с укор бащата на Меридияна. А, другите вече бяха разбрали за присъствието му и слушаха милия разговор между дъщеря и баща, въпреки, че не разбираха нищо.

 - А, нямам ли повод да пия, тате? – поклати гневно глава тя.

 - Защо си дошла? – попита пастора.

 - Гониш ли ни? Ти праведния християнин, ни гониш от храма си? – провлачи думите в края на изречението си Меридияна, за да подразни баща си.

 - Това не е обикновен храм, това е църква. Имай малко уважение към бога! И не ви гоня, добре сте дошли даже на трапезата ми. – пастора изрече последното изречение на холорански и направи жест да го последват. Те тръгнаха по него минавайки през една странична врата, която не се виждаше. Попаднаха в друго по-малко и по-ниско помещение. В него имаше дълга маса и на нея седяха десетина местни жители, но имаше място и за новодошлите. Когато ги видяха седящите станаха в знак на уважение към домакина и гостите му.

Когато се нахраниха всички пастора отпрати всички местни и поде разговора на холорански език:

 - Сега можете да ми кажете какво ви води насам?

 - Търсим пещерата където е входа към село Змейково, Меридиана каза, че ви е знаете къде е! – Янко отговори директно, а Митра попита по учтиво:

 - Ще ни помогнете ли? – Ханс Блаусвиц, както се казваше бащата на Меридияна се изправи приглади брадата си и се обърна към дъщеря си на техния език:

 - Добре, знаеш че е забранено да се водят хора там!

 - Добре, знам че ще ни заведеш, защото си ми в дълг! – отговори тя на холорански.  – Нали си праведен християнин, родителите и съселяните на тези белгерци са затворени в село Змейково и най-вероятно на пролет ще бъдат изядени от змейовете. Нали винаги казваш колко е християнско да се помага? – намекна за неговата нехуманност. Той се намръщи и седна. После проговори отново на холорански език, който всички разбираха:

 - Утре сутринта ще ви заведа. Сега се наспете. Има една изоставена колиба в края на селото… - той погледна Меридияна за уточнението и продължи: - Тази в която живееха семейство Гмоси. Къщата е по занемарена но ще е по-добре от колкото да спите в пустинята. – Меридияна кимна със сърдита физиономия и поведе другите през църквата. На врата се обърна и попита:

 - А да ти се намира малко ром? – не получи отговор. Но разбра, че дори да има няма да и даде.

 Пред църквата се събраха, а Мартоломей попита на къде когато Меридияна излезе последна. Но тя не му отговори, а погледа и гледаше приземяващата се вещица Антига, която с широка усмивка слизайки от метлата им каза:

 - Как сте, младежта?

 - О, богове ти не се отказваш, нали? – каза Койчо заставайки пред групата. Митра и Янко застанаха до него. Младата вещица осъзнаваше добре, че не може да се мери с нея без Краз. Но тя бе единствената с магически сили в компанията.

 - О, Митра как си? – обърна се към младата вещица Антига.

 - Все помогъща… - каза нахакано Митра, въпреки, че не беше точно така. Антига се засмя.

 - Ако минеш под крилото ми, ще станеш велика, даже повелика от мен. – каза тя след като спря да се смее.

 - Не мислех, че някога ще се занимавам с тези неща.. каза искрено Митра.

 - Но съдбата те застигна, нали? – пак се засмя Антига, после погледна в дясно от нея. От там се приближаваха страховити червени очи. Краз се приближи с тиха и плавна стъпка. Без никакъв шум. Той погледна всички и реши да се включи в разговора:

 - Смеха ти се чува на километри от тук.

 - Така и трябва, защото не ме плаши нищо и никой. – каза Антига.

 - Мислех, че сме се разбрали… отговори на предизвикателството Краз.

 - За, какво скъпи? – Антига грациозно се приближи към Краз, който за всеки случай беше нащрек. – Да оставим децата да спят и да поговорим в реалния свят? – тя се качи на метлата си и отлетя. Краз кимна на Койчо и изчезна.

 - И какво точно стана? – попита на свой ред Меридияна.

 - Явно отидоха да се разберат.  – каза Койчо.  – Да вървим да спим, утре ни чака тежък ден!

  Меридияна ги поведе през тъмната главна улица към къщата, която баща ѝ каза да пренощуват.

***

 Денят бе настъпил, но дъжда над Онгалград не спираше. Белгарските войници разчистваха поляната пред града. Тя предната вечер бе арена на бойните действия. Качваха труповете на войничетата на ръчно направени носилки, след което ги качваха на каруца и ги вкарваха в града за разпознаване, а там се предаваха на близките им. Вечерта бяха прибрали ранените, но се надяваха днес дъжда да спре. Но дъжда сякаш искаше да измие всичката кръв от земята и за това не спираше.

Кан Крум бе почистил бронята си и стоеше на стената придружен от вещера Михаил Велчев. Двамата мълчаха около минута преди кана да наруши мълчанието:

 - Посъветвай ме? – кан Крум погледна в очите стария вещер.  – Как да постъпя? Снощи убих синът на бившия си най-добър приятел.

 - Ваше величество, той умря в битка. – успокои го Михаил Велчев.

 - Битката беше приключила! – Крум извъртя погледа към войниците под стената.

 - Да, но той ви нападна, и вие се защитихте!

 - Имаш право, но това не ме успокоява. Можех да го пощадя.

 - Самообвинявате се, но той беше безчестен! Такива мъже не трябва да са живи! – вещера му посочи императорската карета, която се задаваше на хоризонта придружена от десетина конници, а зад тях маршируваха още десетина невъоръжени пешаци и две празни каруци.

 - Предполагам си прав, но да видим как ще мине този разговор с гневния баща! – кан Крум потупа вещера по гърба и се запъти към стълбите за да отиде да посрещне императора. Каретата приближаваше по калния път мокрена от намаляващите дъждовни капки…

***

  Нощта над пустинята бе тиха и студена. Звездите блестукаха над  малкия оазис, който Краз и Антига бяха избрали. Те бяха запалили огромен огън и се бяха се сгушили един в друг голи, завити с наметалото на Краз. Огъня гореше но бе поддържан от невидимо гориво, гориво което идваше от магическите заклинания и на двамата, а дали не се дължеше на възпламенилата се отново тяхна любов?

 - Как ще свърши всичко това? – попита нежно Антига.

 - Най-вероятно пак ще се опиташ да ме убиеш. – отговори с насмешка Краз.

 - Стига глупчо, повече няма да те изпускам. Съдбата ми даде този шанс, смятам да го взема и да зарежа всичко! – тя го целуна по устните, а той не се възпротиви, и я пребори заставайки над нея я погледна в очите:

 - Не знам как изпитвам нещо, като съм ведмаг? поде той. – За тези 6500 години никога не съм изпитвал нищо към никого. Но ето появяваш се ти и аз отново изпитвам чувства. Любовни чувства по-силни от буреносен вятър, чувства които ме карат да мечтая, любов към теб, която ме уби. И все пак ти ме и спаси! – двамата се гледаха, после Краз я целуна. Отвръщайки му тя се засмя, и когато свърши битката между езиците им, каза:

 - Аз също изпитвам същото. Не мога да спра да мисля за теб, ето сега можех да съм избила другарчетата ти но съм тук с теб. – той и се усмихна и легна до нея. Тя се намърда в прегръдката му галейки го по гърдите, после нежно спусна ръката си по корема му. По устните ѝ се появи перверзна физиономия, и пусна ръката си още по-надолу. По лицето на Краз се появи задоволсвена физиономия. Той усети ръката и как докосваше нежно интимните му части и каза:

 - Мислех, че тази вечер ще говорим?

 - Е, ние какво правим.. – Антига се намести върху него и гърдите и започнаха да се поклащат нежно докато се сливаха в едно…

***

  Кан Крум излезе пред града, а след него и двама войници с една носилка. В нея бяха тленните останки на Дренек Дерин. Той беше покрит с бял чаршаф с герба на канството-три изправени лъва с мечове в ръце и корони на главата. Дъжда спря като по поръчка точно когато каретата на Кърт Дерин спря пред кан Крум. Императорът слезе от каретата и опита на се нахвърли на кана. Но генерал Славев изтича от някъде с меч насочен към гърлото на императора. От каретата изтича Помпе, който го дръпна и успокоявайки го с думи.

 - Къде е той? извика гневно Кърт, и продължи в същия дух: - В някоя тъмница ли го затвори? Сега на военнопленници ли ще си играем?

 - Това не е игра, Кърт! Крум напълно разбираше мъката му, той тръгна към него но от другата страна един капитан насочи меча си към него. Една сълза се претърколи от лявото око на кана, след, което промълви почти без глас:

 - Мъртъв е…

 - Какво? – извика още по силно Кърт Дерин. – Как е мъртъв? Не може да е мъртъв! Синчето ми…

 - Аз го убих, Кърт! Съжалявам! – каза вече ясно Крум Дулов и посочи носилката носена от двете млади белгарски войничета.

 - Ти? това вече бе съкрушило императора, който отново скочи на кан Крум с думи по-скоро изревани отколкото казани: – Ще те убия… -крещейки издърпан от Помпе, който продължаваше да му говори успокояващо. Трудно но Помпе успя да го качи в каретата, след което извика две холорански войничета, които поеха тленните останки на Дренек Дерин. Междувременно генерал Славев и младия капитан от холоранската армия си размениха няколко пиперливи приказки. Но кан Крум бързо го дръпна настрана. И му прошепна:

 - Очаквам моментално да ни нападнат. Прибери момчетата и организирайте с Михаил защитата. Днес няма да се почива! – генерала кимна и подсвирна. При този знак войниците почнаха да се строяват. Но последва друг знак с високо вдигната ръка и пръст сочещ към града. При този сигнал всички бързо тръгнаха към портата на града. Бяха събрали повечето трупове, бяха намерили почти всички коне от вечерта. Холоранските войничета почнаха да прибират своите войни, въпреки, че каретата с императора препускаше бясно към лагера на имперските войски…

***

  Слънчевите лъчи проникнаха през мръсните прозорци на старата запустяла къщичка. Койчо се размърда. Видя, че вече е ден и се опъна хубаво, което изпука всичките си кости. Огледа стаята, в която всички бяха налягали на пода. Цялата компания спеше, а огъня в камината бе изгаснал. До него блажено се бяха гушнали Митра и Янко, а от другата му страна един до друг но не гушнати като Митра и брат му бяха легнали Меридияна и Мартоломей. От Марто се чуваше странен хъркащ звук. Това го накара да се усмихне. Капитанката също хъркаше нежно като жена. Той се огледа, не виждаше Йовко. Външната врата се отвори, и Йовко влезе с вдигнати ръце. Зад него чернокож местен с едно копие. Те двамата влязоха в стаята, а след тях още десетима чернокожи. Другите се събудиха от шума и бързо наскачаха сънено:

 - Какво става? – Меридияна първа попита поглеждайки въоръжените войни.

 - Аз само излязох до нужника, и… каза Йовко оправдателно посочвайки въоръжените с копия мъже.

 - Арткме? А ти какво правиш тук? – продължи с въпросите Меридияна, на роден език. Този който преди малко влезе пръв с Йовко се оказа бившия мъж на Меридияна. Той пусна Йовко бутайки го към другите сънени гости на селото.

 - Дойдох да те видя, и между временно да отърва баща ти от тези белокожи чужденци.  – каза Арткме посочвайки белгарците.

 Койчо излезе напред и попита Меридияна за какво си говорят.

 - Това е Арткме, поде отговора си капитанката вече на холорански.  – Той отново иска да ме предаде. Този път е дошъл да избие вас в името на баща ми.

 - Нали баща ти обеща да ни… Койчо не довърши изречението. Нямаше и смисъл. Но каза ядосано: - Писна ми да съм милостив. Краз от рода Шуров яви се веднага! – произнесе думите за призоваване на ведмага. Нещо в тъмния ъгъл на стаята се раздвижи, светнаха едни червени очи и Краз се материализира пред тях.

 - Тези дни ще ме разглезиш? – каза той прикривайки си очите от слънчевите лъчи. Траксмаргите започнаха да си шушукат нещо, определено се уплашиха при вида на ведмага.

 - Какво е това? попита на холорански Арткме.

 - Това е Краз – отговори бившата му жена. В този момент на врата зад траксмаргите се почука. Всички се ослушаха, но един траксмарг отвори врата и в стаята влезе Антига.

 - Я тук имало купон, и не ме каните? – каза затваряйки врата вещицата. После плесна с ръце и всички траксмарги изчезнаха.

 - Е, изпари ми закуската. – каза леко начумерено Краз.

 - Ти нали спираше човешката кръв? – хвърли се в прегръдката му Антига и те се целунаха. Последва ръкопляскане от страна на всички присъстващи. Антига си вдигна отново прозрачния шал за да не се виждат белезите ѝ. След което каза:

 - Е къде ви е водача?

 - Марто ела с мен. – Меридияна хвана Мартоломей за ръката и излязоха от къщата.

Койчо ги изпрати с думите:

 - Трябва ни жив...

***

  Пастор Ханс Блаусвиц бе коленичил пред огромния сребърен кръст в църквата. Произнасяше някаква молитва когато врата на църквата се отвори рязко. Той не спря да се моли но след малко усети острието на бойна холоранска брадва, което охлаждаше шията му…

Следва...