Висях по средата на цветната пропаст,
която разделяше съзнанието ми от реалността...
Чувствах страданието на капка любов
и не знаех лъжовна ли е материята...
Вдъхновението посрещаше пречистващите мисли,
които поемаха цветовете обхванали моята градина...
Наистина ли чувах как водата пее?
Истина ли бе птицата показваща ми пътя?
Затворих очи и мисълта ми се спусна
под покритите със сняг горещи облаци...
Почувствах моя собствен грях
и покаянието като ветрец полъхна...
Не беше нощ... Слънцето беше почерняло...
Дали всичко не бе плод на настроение?
Страхът се промъкна зад мен и ме потупа.
Отворих очи!
Движех се към реалността!!!
Не исках да ходя там!
Исках да живея с мечтите си!
Исках да победя във войната!
Исках да летя със слънчевия устрем!
Не исках реалност!!!
Не исках някой друг да живее моят живот!!!
НЕ!!!...
Всичко се случи неусетно...
фениксът на възкресението разпери криле
и копнежът завзе сърцето ми...
Усетих пулсиращото пробуждане в душата си...
Забързаното дишане се сля с ритъма на желанието...
Полетях към просветлението,
където ме очакваше вътрешния мир...
Нирваната ме прегърна
и топлите и ласки ме погалиха...
Усмихнат се отпуснах
в дълбините на пречистеното си съзнание
и неосъзнал кога съм затворил очите си,
отключих светлината и разбрах къде съм!
Бях тук!Сега!Където винаги съм бил!
Разбрал смисъла!
Открил Живота за един миг!
Широко затворил очи!
Гледащ себе си през лъчите на слънцето...