Бурята бушуваше безмилостно, вълните се разбиваха в изследователския кораб "Sea Tamer"("Укротител на морето"), докато морският археолог Елена Петрова се взираше през набраздения от дъжд прозорец. Черно море беше известно с непредсказуемите си настроения, но днес усещането беше различно - почти сякаш морето нашепваше стари тайни.

  Елена беше на прага на откритие, което можеше да пренапише историята. Години наред легендата за "Черния принц" преследваше ума й – английският кораб, изгубен през 1854 г., за който се говореше, че е превозвал цялата заплата на британската армия по време на Кримската война. Историите твърдяха, че корабът никога не е потъвал на дъното, а се носи някъде в дълбините, прокълнат да се издига и потъва със смяната на приливите и отливите.

  - Между 100 и 300 метра... - промърмори тя, изучавайки екрана на сонара. Странен сигнал се появи близо до скалите на Калиакра, точно там, където според слуховете морето е погълнало съкровището на Лизимах векове по-рано. Съвпадение? Или някаква древна мистерия се криеше под вълните?

  Изведнъж сонарът изпищя силно и рязко. На екрана се появи сянка - кораб. Дървеният корпус - непокътнат, мачтите - изправени, сякаш току-що е построен. Невъзможно!

  - Капитан Иванов, заемете позиция тук! - извика Елена, вече облечена в екипировката си за гмуркане. Бързо се качи в двуместния батискаф.

Минути по-късно се спуснаха в тъмното сърце на Черно море. Видимостта беше почти нулева. Сензорите отчитаха неестествено ниска температура на водата и Елена имаше чувството, че морето ги притискаше, сякаш се съпротивляваше на присъствието им. Но тогава - ето го - "Черният принц". Корпусът му се очертаваше, покрит с вековна тиня, но недокоснат от гниене. Въжетата все още бяха добре навити. По палубата бяха наредени оръдия, сякаш готови за битка.

  Сърцето на Елена заби лудо. Приближиха се и тогава на палубата се появи бледа фигура. Човек? Не. Призрак. Облечен в оръфана британска офицерска униформа.

  - Не трябва да си тук. - прошепна той, но думите отекнаха във водата.

  Елена замръзна. Светлините в батискафа примигнаха.

  - Кой си ти? - попита тя през комуникатора, макар гласът й да прозвуча тихо.

  - Приковани сме тук. - отвърна фигурата, а лицето му стана по-ясно. - Пазители на съкровището. Но морето не ни дава почивка.

  - Елена! Кислородът е на привършване! Трябва да се върнем! - каза капитан Иванов.

  Тя погледна отново към кораба, но той започваше да бледнее, сякаш се разтваряше в мрака. Остана само шепотът: "Намерете златото на Лизимах... но внимавайте!"

  На следващата сутрин Елена прегледа данните от сонара. Нямаше и следа от "Черният принц". Но беше донесла нещо със себе си от дълбините — древна златна монета, несъмнено гръцка, носеща знака на империята на Александър. Беше тежка, студена и доста по-стара от Кримската война. Изтърканото лице на Лизимах се взираше в нея, ръбовете бяха издълбани със символи, които тя не разпознаваше.

  Навън Черно море беше спокойно, сякаш бурята никога не се е случвала. Но Елена не можеше да се отърси от гласа на фантома. "Пазители на съкровището… Морето не ни дава почивка." Леко почукване прекъсна мислите й. Влезе капитан Иванов с пребледняло лице.

  - Елена… трябва да видиш това!

  Той й подаде камера - кадри от гмуркането с батискафа. Но това, което спря дъха й, не беше само корабът. Докато машината се носеше близо до "Черния принц", някаква сянка се носеше зад нея. Масивна, неясна фигура, бледа като кост, дебнеща точно зад кърмата.

  "Смъртта, която пази останките."

  Елена усети студени тръпки, но се насили да се съсредоточи.

  - Капитане, монетата... не е от британския кораб. Древногръцка е, от периода на Лизимах. Това означава, че съкровището му може да е свързано с корабокрушението. Но как?

  Иванов кимна мрачно.

  - Ами изчезващият кораб? Това вече изобщо не прилича на легенда.

  Имаха нужда от отговори. Елена се свърза по скайп с проф. Димитров, специалист по черноморска митология. 

  - Това - започна Димитров, като разгръщаше внимателно стар, рушащ се ръкопис, увит в намаслена кожа.– е от манастирски архив край Калиакра. Говори се за проклятие – за Лизимах се казва, че е откраднал свещени реликви от тракийски храм. Златото е било прокълнато да бъде изгубено завинаги, пазено от древен дух на морето. Тук го наричат "Багаин на води" или с други думи "Воинът на водите".

Елена и Иванов се спогледаха. Сянката на кадрите...

  - Но защо "Черният принц"? - попита тя.

Изражението на Димитров помръкна.

  - Според легендата се предполага, че всеки кораб, превозващ откраднато злато през тези води, е обречен да се движи между живота и смъртта. "Черният принц"... не е потънал. Бил е "взет".

  Изведнъж сонарът запищя отново. Силно.

Елена и капитан Иванов се втурнаха към контролната зала. На скенера се появи движещ се обект. Бавно, сякаш се издигаше от дълбините.

  - Невъзможно. - прошепна капитанът.

  Изображението се проясни - "Черният принц", непокътнат, излизащ от тъмнината, насочващ се към тях.

  - Не сме сами. - прошепна Елена, вече грабвайки екипировката си за гмуркане.

Беше решена да открие истината. Но морето имаше свои собствени тайни — и още не беше приключило с нея.

  Елена се спусна в дълбините още веднъж, сложила монетата на сигурно място във водолазния си костюм. Пулсът на сонара отекна в ушите й, когато се приближи до "Черния принц", корпусът му вече се виждаше напълно. Водата сякаш притискаше съзнанието й, така, както оказваше налягане върху батискафа.

  - Елена, продължи с повишено внимание! - чу се гласът на капитана през комуникатора. - Откриваме... странни магнитни колебания. Това е...

  Изблик на статичен шум. Тишина.

  Дишането на Елена се учести, но тя продължи напред, а светлините на прожекторите прорязваха тъмнината. Корабът се задаваше срещу нея, дървените му дъски бяха зловещо недокоснати от времето. Проблесна дулото на все още заредено оръдие, сякаш готово за битка.

  Леко "скърцане" отекна от кърмата на кораба. Тя се завъртя - нищо. Но тогава от сенките отново изплува бледата фигура на офицера-фантом.

  - Ти се върна. - прошепна той с изтощено лице и кухи очи.

  Елена се насили да запази спокойствие. 

  - Кой си ти? Какво се е случило тук?

  Фигурата се втренчи в нея, после вдигна кокалеста ръка към гърдите си, където висеше опетнен медал. 

 - Капитан Ричард Карингтън. Беше ми поверено съкровището. Но то никога не бива да напусне тези води.

 Умът на Елена препускаше.

  - Съкровището на Лизимах? Но защо? Защо все още трябва да бъде пазено?

  Изведнъж по-дълбок глас отекна във водата, древен и властен: "Защото морето не забравя."

  Иззад Карингтън нещо масивно се размърда. Форма, която се материализира от мрака — "Багаин на води". Извисяваща се фигура от вода и сянка, лицето й без черти, но все пак поразително. Самото море във видима форма.

  Легендата беше истина.

  Водата стана по-студена. Корпусът на кораба започна да вибрира, въжетата се люлееха, сякаш попаднали в течение, което Елена не можеше да усети.

  - Не можеш да развалиш проклятието. - предупреди фантомът. - Тръгни си! Сега.

  Но Елена не си тръгна.

  Тя извади древната монета от костюма си и я вдигна. Златното лице на Лизимах улови слабата светлина.

  - Не искам съкровището. Имам нужда от отговори. Нека ви помогна да развалите проклятието!

  Фигурата на Багаин се приближи и изведнъж Елена почувства всичко — болка, скръб, ехото от безброй изгубени животи, свързани с прокълнатото злато. Екипажът на Карингтън. Мъжете, които бяха умрели, вярвайки, че ще се върнат у дома, в капан между живота и смъртта.

  Елена скръцна със зъби.

  - На това трябва да се сложи край!

  Внезапно течение я дръпна към товарното отделение на кораба, масивната врата беше полуотворена. Вътре ги видя — златни сандъци, древни и недокоснати. И сред тях един-единствен черен камък, издълбан със същите символи като монетата - котвата на проклятието.

  Гласът на Иванов изтрещя през комуникатора.

  - Елена! Кислородът ти - на критично ниво е. Трябва да се издигнеш.

  Но нямаше връщане назад. Фигурата на Багаин се очертаваше зад нея и наблюдаваше. Елена задвижи роботизираната ръка и щипката се сключи около черния камък.

  Всичко "застина".

  Корабът изстена, фигурата на призрачния Карингтън заблестя, сякаш се разтваряше. Тъмнината се вдигна. И тогава... Корабът започна да се разпада.

  Елена започна да се издига нагоре, сърцето й се разтуптя, докато корабът под нея се превръщаше в отломки, а вековете най-накрая го настигаха. Тя проби повърхността точно когато светлините на "Sea Tamer" се понесоха към нея.

  По-късно, докато седеше увита в одеяло, Иванов до нея, Елена се взираше в старинната монета в дланта си. Черният камък беше изчезнал, изгубен в дълбините.

  Но сега морето беше спокойно. И за първи път от векове "Черният принц" беше намерил покой.

  Или поне така се надяваше Елена.