Виктор Петров, петдесет и девед годишен автор, седеше на бюрото си, докато износеният кожен стол скърцаше под тежестта му. Той беше среден на ръст, но годините, прекарани в писане, бяха съсипали стойката му, правейки го да изглежда още по-нисък. Виктор не се интересуваше от външният си вид; всичко, което имаше значение за него, беше работата му. За това русата му коса беше рошава, сините очи бяха скрити зад очила, а някогашната му мека, бледа кожа беше станала суха и отпусната. Той дори не беше започнал последният си роман, дистопичен трилър, а крайният срок наближаваше. Издателят му не можеше да чака повече. Виктор трябваше да завърши работата си в час по скоро
Пленителна история улавяща духа на съвременния свят, би била достатъчна за да задоволи читателите си. Но думите не идваха. Те вече не танцуваха в съзнанието му, както преди; вместо това минаваха покрай главата му като забравена гара.
Да, Виктор Петров имаше писателски застой – нещо, което никога не е смятал, че ще случи на него ...