Двамата войника, които не заминаха на занятието, се въртяха през целия ден около верижния динозавър, но най-накрая надвечер успяха да го подкарат и приберат в гаража. Измиха се и отидоха на вечеря. В поделението бяха останали не повече от двайсетина войника, които осигуряваха караула. След вечерната проверка се прибраха в спалните помещения.
      - Чобанов, хайде да се поразтъпчем малко тази вечер - русокосият младши сержант погледна с надежда към своя приятел.
      - Братко, какво шибано предложение?! Нека размърдаме малко старите кокали! - бебешкото му лице се разтегна в широка усмивка, на която никой не можеше да устои. Разговорът се водеше шепнешком, така че никой друг в спалното не разбра причината за смеха им.
        Дискотеката се огласяше от нежния блус на Ерих Клептън „Wonderful tonight” и няколко двойки плътно прилепнали един до друг се полюшваха в такт с песента. В помещението беше сумрачно, а тютюневият дим обгръщаше отвсякъде посетителите. На една маса в далечния ъгъл на заведението седяха трима души и си приказваха.
      - Паско, как върви службата? - Дамян зададе въпроса и зачака с интерес да чуе, какво ще отговори бившия му съученик.
      - Момчета, знаете как е не се оплаквам. Всеки ден съм в цивилизацията, защото съм пощальон. При нас е голяма веселба. Нека ви разкажа какво се случи завчера. Командирът на поделението ни строява на плаца и вика шапкарите при себе си. Изкарва старшината на ротата - Мангала пред офицерите и го пита, защо не се е явил на дежурство за въоръжен наряд в неделя, а ония отговаря: „ Г'син подполковник,  мно'о ми беши лошо и не мужах да стана от тюфлека.” - Началникът продължава да настоява, защо не се е обадил по телефона, а старшината: „Г'син подполковник, къф тилифон, бе? Ний ток ня'ами, вуда ня'ами, къщ'та с два кола съм я пудпрял да ни па'не, вий за тилифон гувор'те.. . ”   След тази  реч Мангала отнесе пет дни арест. Паско беше толкова погълнат да изиграе сценката възможно най-реалистично, че младежите се заливаха от смях.
      - Чобанов, я разкажи как загуби пушката! - младши сержантът погледна към своя другар. 
      - Ами, преди време Топузов ни наказа пет километра, шибан марш на скок с противогази. Бягахме цялата рота. Щом преминахме разстоянието  ни дадоха почивка. Аз съм задрямал и като извикаха да тръгваме, сънен и объркан без да се усетя съм забравил пушката. Щом стигнахме поделението командира ни строи на плаца. Гледа към мене и вика: „ Чобанов, къде ти  е оръжието?” - изтръпнах като бомбе и му казвам, че съм го забравил на поляната, а той: „ Не ме интересува, оръжието е държавна собственост, ще го платиш и наказателна отговорност ще носиш.” Тогава разбрах защо в повечето случаи капитаните  потъват заедно с корабите си.  После всички от ротата тичешком се върнахме, да  търсим пушката. През това време срещнахме някакви шибани цигани – катунари. Усъмнихме се и им проверихме каруците. В едната намерихме  скрит моя автомат. Сигурно щяха да го продадат за скрап. Дръпнахме им един хубав бой и ги пуснахме да си ходят. 
 Историите много ги развеселиха и те ухилени вдигнаха наздравица за лека служба. Младши сержантът се почеса  по тила и добави:
- Всички цигани си приличат - крадат, лъжат или са вглъбени в собственото си възпроизводство – събеседниците му ухилени, кимнаха в съгласие.
- Знаеш ли, как Дамянов прави секс? – Иван погледна към Паско за отговор, но младежът сви рамене в недоумение. – Отгоре той, а отдолу няма никой. Хи–хи–хи! - неговият заразителен смях се предаде и на останалите. Последва нова наздравица, за секса на младши сержанта. 
Паскал остави чашата на масата и  избърса устатата си с ръка. После заговори, но вече беше променен. Думите му - предпазливи,   лицето - леко изопнато, а погледът – съсредоточен и напрегнат. Наведе се леко напред и двамата му събеседници машинално  го последваха, така че тримата събраха глави в центъра на масата.
- Момчета, не съм сигурен как да ви кажа... Преди известно време нашите купиха стара къща. Решиха да я ремонтират и затова се наложи да къртим стени, да сваляме мазилки… Та един ден като събаряхме стената на мазето намерихме... - тайник. А вътре се оказа един много стар документ. Пише нещо на арабски, а отдолу чертеж. Най-вероятно става въпрос за някаква карта. Баща ми поиска да го изхвърли, но аз реших, че ценно. Тази вечер е в мен и искам да ви го покажа. 
Младежът измъкна от вътрешния джоб на якето си кожен цилиндричен калъф, не по-дълъг от тридесетина сантиметра. Личеше, че е много стар. Кожата бе изтъркана, а на места дори леко закъсана. Отвори капачето и изсипа съдържанието на масата. Документът беше навит на руло и след като го разгърна  се видя арабския текст. Под него - чертеж, на който се различаваше някаква река, дървета и изворче. Малко по на север от изворчето имаше нарисувано голямо дърво, а в основата му - кръст. Ръкописът бе пожълтял от времето и прояден тук-там, а мастилото - избеляло. Все пак най-важното се виждаше.
- Какво ще кажете, момчета? - Паско запали цигара, опъна дълбоко и погледна към събеседниците си.
- Няма спор, че е карта! Въпросът е на какво нали, Чобанов? - Дамян докато говореше, също запали цигара. След това всмукна, направи няколко кръгчета като  издишваше дима, а последното прокара през всички. Доволен от резултата погледна своя приятел.
- Ами, братле, може да има какво ли не шибано там - съкровище, скрито оръжие или гроб на някой големец - Иван допълни думите с ръкомахане.
- Каквото и да бъде, възможно е ако се разрови да стане нещо лошо - Дамянов изрече тези думи твърде убедено.
- Какво означава „да стане нещо лошо?” - Паскал остави цигарата си в пепелника и скръсти ръце.
              - Чували ли сте за проклятието на древните - младши сержантът ги погледна въпросително, но последва мълчание и той продължи - това е предание от стари времена, че всеки дръзнал да наруши покoя им ще бъде застигнат от бърза смърт. Най-известното проклятие достигнало до наши дни е „проклятието на фараоните.” Съвременната легенда се ражда след като много от откривателите на гробницата на Тутанкамон в края на 1922 година намират неочаквано смъртта си. Британският археолог Хауърд Картър и лорд Карнавън разкриват, че всички златни съкровища в пирамидата лежат непокътнати от преди 3000 години. Египетски работници разказвали след това, че откритието е направено, докато Картър гонел любимото си канарче. По-късно птичката му била умъртвена от кралска кобра - символът на Тутанкамон. Повечето приели това като знак за отмъщение на мъртвия фараон, заради оскверняването на неговата гробница.
          Няколко седмици след откритието лорда става жертва на ухапване от насекомо и умира от пневмония, а някои твърдят, че причината е силна алергия от плесени. В момента на неговата смърт над Кайро необяснимо угасва осветлението, а кучето му надава вой и умира в същата минута. От експедицията по необясним и загадъчен начин загиват около 25 човека. 
      Зла орис преследва често осквернителите на гробове. Мястото, където почива Уилям Шекспир се пази от проклятие, което е записано в стих. - Русокосият младши сержант започна да рецитира с патос – „Приятелю добър, на Бог се уповавай, праха, заключен тук, напразно не смущавай. Блажен да бъде, който този камък не отлости. Проклет – който помести изтлелите ми кости.” - След това продължи отново със спокоен тон. - В края на 70- те години по време на почивка на Хавайските острови семейство от Ню Йорк взело няколко ритуални камъка от един вулкан. Не се съобразило с предупреждението на местните жители, че това ще разгневи богинята.
Малко след завръщането им вкъщи вулканът изригнал, а семейството било връхлетяно от поредица беди. Нещастията продължили и след като камъните са върнати на острова. По-късно се оказало, че един от членовете на семейството тайно е задържал три от тях. След връщането им, проклятието спряло да действа.
- Брей, Дамянов! Ти си истинска енциклопедия. Откъде знаеш всичко това? - Паско беше толкова учуден и смутен от чутото, че забрави цигарата си в пепелника да изгори до фаса и изгасне.
- Е... все пак съм завършил Английската, но тази тема е любима в нашето семейство.  Най-запален е дядо ми Стефчо. Той е известен в околията като „намиращият вода.” Ако някой иска да бие сонда или да копае кладенец се обръща към него. Дядо взема разклонена пръчка (чатал) от слива или дрян, хваща двата и края, и тръгва да търси подземната вода. Щом я намери, клонката сама се извива в ръцете му и предния край се насочва към земята.
- А може ли да открие шибан метал по този начин? - най-после се обади Чобанов.
- Дядо е казвал, че е възможно - Дамянов изгаси цигарата си и продължи.- Сега като се замисля съм убеден, че само той може да ни помогне. Ще отидем при него, да видим какво ще каже!
-  Кога може да стане това? - Паскал погледна към своя съученик.
- Възможно най-скоро. Другата събота ако ти е удобно да вземеш тридневен отпуск?! Става ли? - младши сержантът се почесваше по главата, докато задаваше въпроса.
- Става, наборе, ще се постарая да съм на линия.
След като приключиха темата, вдигнаха наздравица за успех на начинанието. После станаха да танцуват. Завладени от ритъма на танца забравиха за мистичното, което бе отключило в някои от тях суеверни страхове. Душите им освободени от алкохола се носеха волни по дансинга.
Няколко часа по-късно леко подпийнали и видимо доволни  двамата другари вървяха бавно  към поделението. Леко се клатушкаха, но това  изобщо не ги притесняваше. Дамян погледна към своя приятел и го попита:
- Ако открием съкровище и станеш богат, какво би направил с парите си? - въпросът свари неподготвен Иван.
- Хм-м-м! Знам ли? Бих си взел едно шибано червено ферари, за да ми завиждат всички като го видят. А ти, братко? - войникът прегърна младши сержанта през рамо.
- Ще отида в Кипър! Това е „островът на любовта”. Там може да се наслаждаваш на жарко слънце в продължение на триста дни. Има невероятна флора и фауна, но най-важното е, че можеш да изживееш неповторими емоции от допира с девет хиляди годишната им култура. Там се намира „Скалата на Афродита” - „ Petrou tou Romiou”, мястото където се родила богинята сред пяната на вълните.
- Брей, ама ти пак се отплесна. Защо не станеш един шибан екскурзовод в Кипър? Идва ти отръки. А може там да срещнеш и любовта?! - Чобанов залитна и изпусна приятеля си от прегръдката.
- Кой знае? Може и това да се случи - Дамянов прекара пръсти през русите си коси, но млъкна осъзнал, че темата е изчерпана.
 Снегът не валеше от няколко часа и вятърът бе утихнал.  Уличните лампи тъмнееха, но луната - оцъклена  хвърляше бледи лъчи и достатъчно осветяваше пътя.