След като затвори телефонната слушалка, началникът на батальона се усмихна и си помисли: „Какъв прекрасен ден!” Тази утрин отново „райските двери” се отвориха за него. Кака Цеци (както целия личен състав я наричаше), неговата съпруга бе позволила да потъне в любовна забрава. Това се случваше, рядко, защото като всяка благовъзпитана дама страдаше от честа мигрена.След всяко прекрачване на „райските двери”, Великов пишеше по едно лирично стихотворение. За около пет години служба като командир имаше двадесет. Планираше в най-скоро време да издаде стихосбирка, но си беше наумил( кой знае защо?), че трябва да са двадесет и пет. Думите напираха сами в главата му:
  „Във скуката на времето открих те,
сред маски и паради най-фалшиви.
Красива като сън, но сън в добрите -
отдавна минали, забравени години.
   Не всичко беше както в старите романи......
Е, нямаше ги рицарите, вечните дуели,
богатите заложници в синджири оковани
„и звездни принцове” - добри, красиви, смели...
   А другото ли? Виж какво - това е,
мигът останал някъде сред битието.
Това е цялата хармония до края,
когато ще съм сам със питието...
   И ти ще мислиш, че не си виновна,
а аз ще чакам всеки ден да се обадиш,
и в тази дълга тишина отровна -
едно сърце най-истинския път ще предугади.
   Във скуката на времето открих те
и чувствам се без тебе като вещ без име.
Красива като сън, но сън в добрите -
отдавна минали, забравени години.”
           Записа последната строфа в тефтерчето и се чу клаксона на джипа. Пъдарев бе точен, както винаги – 6.30 часа. Щом се качи в колата, войникът му разказа какво е чул да си говорят през нощта - Дамянов и Чобанов за съкровището. Така в неговия ум се роди гениален план.
    Майор Великов  бе уверен, че този път всичко ще стане както трябва. Веднага след сутрешната проверка разпита Чобанов за съкровището. В началото той отказваше да признае, но след уверението на командира, че ще получи добро възнаграждение от генерала - проговори, но не разказа всичко. Началникът го предупреди да носи при срещата - картата и няколко монети за мостри. 
              После извика готвача да уточнят менюто. Спряха се на печено прасенце, за предястие панирани пилешки хапки и баница със спанак, а десерта - крем карамел.

           На другия ден без шофьора си, който неочаквано бе повален от тежка пневмония, генерал Златев успя да пристигне по обяд. Началникът на батальона го прие в своя кабинет. 
           Докато чакаха войникът да се яви, генералът седна на фотьойла, кръстоса крака и заобяснява на своя подчинен как семейния живот може да стане по-щастлив.
             - Великов, слушай моите четири правила за безоблачен брак:
            1. Да си намериш жена, която да готви добре.
            2. Да си намериш жена, която печели прилично.
            3. Да си намериш жена, която обича секса.
            4. Да се постараеш тези жени никога да не се срещнат.
          - Прощавайте, г-н генерал-лейтенант, но аз съм старомоден човек. Не разбирам  хората, които тичат след всяка фуста. Моят девиз е : „Един живот- една жена”.
           - Така трябва, Великов! Аз също съм старомоден. Това беше виц, който чух сутринта по радиото в колата. Преди всичко трябва да пазим офицерската чест и пагон.
              На вратата се почука и влезе Чобанов. Получи разрешение да остане и Златев с жест му посочи да се разположи на дивана. Стаята беше просторна. На стената над бюрото на Великов висеше голям маслен портрет на Васил Левски и гледаше оттам някак неодобрително. 
          - Г-н майор, бихте ли ме оставили насаме с редника? - генералът изрече това с тон, който не търпеше възражение. Началникът на батальона набързо се изнесе. Златев извади от пътната си чанта някакво устройство, което приличаше на куб. Включи го и то забръмча с монотонен звук.
          - Предпазни мерки трябва да се вземат! Това е срещу подслушване. Е, войнико, нека видим какво си ми донесъл? - Чобанов извади картата в калъфа, няколкото монети и ги сложи на холната масичка. 
Генералът бавно и внимателно разгледа всичко, даже извади и часовникарска лупа за по-добра видимост. После разпита за историята около съкровището. Младежът разказа всичко, което смяташе, че заслужава внимание, но отново спести някои подробности. С няколко думи историята, която представи бе следната : „Неговият приятел Паскал му показал веднъж една карта, която намерил при ремонтиране на старата им къща. Двамата решили да намерят съкровището, като се ориентирали по нарисуваната част от картата. После прибрали златото на сигурно място.” Историята се видя достоверна на генерала, но си помисли, че най-вероятно се касае за  "късмета на начинаещия".
    - Тези монети са много красиви и добре запазени. Да вземем тази например  – Златев взе в ръката си една от тях и я показа на Чобанов. – Това са сто куруша от времето на султан Абдул Меджид I. Равнява се на една златна лира с тегло 7.216 гр. Той управлявал от 1839 година до 1861година. Провел парична реформа от 1844  и Турция започнала да пуска монети по европейски образец. На предната страна са изобразени турата(подписа) на султана и годината на пускане, а на обратната – мястото на сечене и годината на възкачване на султана на престола.
            - А  какво е куруш? – войникът бе впечатлен от задълбочените познания на генерала.
            - Куруш е официалното название на турския грош. В началото това била тежка монета, но постепенно съдържанието на скъпоценни метали в нея силно намаляло и курсът й станал плаващ спрямо другите европейски валути, като при султан Махмуд II (1808–1839) стойността и е равна само на една четвърт от франка. Другата монета е двадесет и пет куруша 14 мм в диаметър, 1. 64 грама от времето на султан Типу (1750 – 1799 ), известен също като Тигърът на Майсор. А последната е петдесет куруша 18 мм в диаметър, 3.29 грама от времето на султан Махмуд II – Златев приключи лекцията и обърна внимание на картата. – Картата има колекционерска стойност – моята оценка е пет хиляди долара, а за монетите по десет долара за грам, т.е. хиляда долара за килограм. Как смяташ колко килограма може да е цялата находка? – въпросът свари неподготвен Чобанов.
            - Хм – м! Знам ли? Може би около 35 - 40 килограма.
            - Значи говорим за 400 000 долара – като чу тези думи, светнаха очите на Иван от алчност. Мога да ти платя – 200 000 долара за монетите и 2 500 долара за картата.
            - Но, г-н генерал, вие току-що казахте два пъти по-голяма сума? – свързочникът започна да се пазари.
             - Така е, г-н редник, но нали и аз трябва да имам печалба! – думите на Златев звучаха логично и убедително. А и не бъди толкова алчен, ако полицията разбере може и нищо да не получиш.
           Пламъкът в очите на Чобанов позагасна, но и тези пари не бяха никак малко, стига да ги получеше. 
        - В знак на добра воля вземи тази сума като капаро – генералът му подаде дипломатическо  куфарче. – Тук са 50 000 долара. Утре заминавам на посещение в Унгария. Ще се върна след две седмици да донеса остатъка и да прибера златото.
       - Не се ли страхувате, г-н генерал-лейтенант?
       - Аз вярвам в честността на българския войник – докато изричаше тези думи, Златев стана от фотьойла, Чобанов разбра, че срещата е приключила и без да се бави излезе навън. Стискаше дръжката на куфарчето толкова силно, че пръстите му бяха побелели.
    В кабинета - от портрета на стената, Васил Левски определено гледаше още по-неодобрително.
             Обядът беше добре приготвен, настроението отлично и Златев остана много доволен. "Чудото действа!" -помисли си майор Великов.
    Генералският мерцедес премина бариерата на Краневския свързочен батальон след няколко часа и запраши за София.