ПРОЛЕТЕН ОЛТАР
Сутринта рано си направих пролетен олтар. С едно кокиче и под него мартеничка за ръка. Сложих го на телевизора. Не му се молих, а само го помилвах и вечерта се влюбих. Там, на спирката, в полунощ. Пред баничарницата и двата денонощни магазина, на мокрото от падналия дъжд.
Мъжът върви към мен: не те виждам от шибаната шапка, от дебелата ти грейка, искам устните, челото, подстрижката да видя, а трябва да си тръгвам. Обърни се хубаво към мен. Мъжът не се обръща. Запомням дънките, обувките и крачките. Попивам и преглъщам. Представям си го разсъблечен, без шапка и без грейка и... по-надолу. Вървя след него. Не. Не си отивай точно в полунощ. Светлините греят. Приличаш на любимия ми мъж. От някога. И той не ме целуваше така, така на тротоара, а само в полунощ.
Прибирам се вкъщи и, още с шапка, шал и ръкавици, с дебелата си грейка се устремявам към разцъфтялото кокиче. Целувам дълго.
Под нас танцуват на екрана.
Тропам с крака.
Дори не те видях, а ме очарова.
Дори не те видях, а ...