Пролетен олтар
ПРОЛЕТЕН ОЛТАР
Сутринта рано си направих пролетен олтар. С едно кокиче и под него мартеничка за ръка. Сложих го на телевизора. Не му се молих, а само го помилвах и вечерта се влюбих. Там, на спирката, в полунощ. Пред баничарницата и двата денонощни магазина, на мокрото от падналия дъжд.
Мъжът върви към мен: не те виждам от шибаната шапка, от дебелата ти грейка, искам устните, челото, подстрижката да видя, а трябва да си тръгвам. Обърни се хубаво към мен. Мъжът не се обръща. Запомням дънките, обувките и крачките. Попивам и преглъщам. Представям си го разсъблечен, без шапка и без грейка и... по-надолу. Вървя след него. Не. Не си отивай точно в полунощ. Светлините греят. Приличаш на любимия ми мъж. От някога. И той не ме целуваше така, така на тротоара, а само в полунощ.
Прибирам се вкъщи и, още с шапка, шал и ръкавици, с дебелата си грейка се устремявам към разцъфтялото кокиче. Целувам дълго.
Под нас танцуват на екрана.
Тропам с крака.
Дори не те видях, а ме очарова.
Дори не те видях, а вървях след теб.
Дори не те видях, а те пожелах.
Продължава танцът на леда, аз не спирам да целувам нежно, нежно, едва допирам и отлепям устни. От наслада чак претварям двете си очи.
Боже мой! Влюбена съм...
Както преди хиляди години. Точно както преди хиляди години, когато се прибра в измръзналия следобед. Не се съблече, не се събу, а бръкна в вътрешния джоб на якето си и извади мартенички. Цяла шепа:
- Ела. – отидох до него.
- По-близо, ела. – съвсем се доближих.
Той сложи на врата ми две, една в шепата ми, после ми повдигна китката и започва да завързва. Някак непохватно, някак и несръчно с големите си и зачервени пръсти от студа. Забави се. Задържа ми и ръката. Студеното попи по мен. Погледнах го. Той усети. Повдигна ме с двете си премръзнали ръце. Кокичето ми зашептя:
Честита Баба Марта! Да си бяла и червена... здрава... да си бяла и червена... здрава.
После, после телата ни дълго пламтяха под зимните ни дрехи.
После, аз дълго си търсих всичките ми подарени мартенички по топлия диван.
После... и на двамата лицата ни се бяха оцветили в червено.
Стефка Галева
гр. Сандански
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефка Галева Всички права запазени
