Пак думите, които нищо не значат, а казват всичко...

пак същото...

пак е пролет...

пак питат какво ми е...

пак ми е горещо в черните дънки...

не пак, а отново...

макар нищо да не е наистина ново...

 вече нищо ново не можем

 да измислим...

всичко ново

е добре забравено

старо...

 макар нищо да не е различно...

денят е друг, но всичко е същото...

 само дето с още един ден се приближаваме

към идващата зима...

знам, че е април, но е приятно да си мислиш за идваща зима...

 особено ако си мазохист...

а и тя, зимата, все някога ще дойде...

искам си пухената завивка от НЕконтактност,

под която се крих  толкова време...

не искам прозрачността на чаршафа,

който мирише на евтин прах за пране...

не искам да ме боли, те обаче искат...

а аз обичам да им угаждам...

искам да се скрия под завивката, но те искат да бъда

гърбавото джудже

от приказките,

на което се смеят...

само че приказките са глупави -

пълнят главите на децата

(и не само техните)

 с празни приказки...

големи, но кухи отвътре думи...

 акустични думи...

топящи се китари...

няма добро и лошо...

дали нещо е добро или не

зависи от гледната точка...

а аз съм онази принцеса,

 която затварят в тъмница,

 онази, която намира змии, а не злато,

онази, която е затворена в кулата,

 онази, за която няма

"и заживели щастливо до края на дните си"...

 аз май дори не съм принцеса

(защото принцесите не слушат Metallica)

аз...

 не виждам светлинка... 

 не виждам дори тунел...

харесва ми да спя...

да си представям, че е зима...

пак...

харесва ми да сънувам...

как се самоубивам...

поне в сънищата си мога, нали...

скачам от някой блок...

и политам...

пльосвам се на асфалта...

обаче не ме боли...

гаргите грачат...

не че ще липсвам някому...

да, вероятно не ми отива на тази възраст

да мисля такива неща...

искам да сънувам, а после да забравя всичко...

 да се чувствам празна...

в моята жълта кибритена кутийка сме само аз...

и сънищата,

само аз и моите измислици...

 сега трябва да отворя вратата и да се гмурна в тях...

ето ти прочете четеш, но разбираш ли нещо...

 надали...

защото и аз не разбрах всичко...

 тогава какъв е смисълът да го пиша...

твърде е уморително постоянно да търсиш смисъл...

по-уморително дори от...

това да ти казват "Ти си смисълът на живота ми"...

понякога трябва да си кажеш просто...

 че смисълът е в безсмислието...

колко е безсмислено да няма смисъл...

но нима ако намериш смисъл това ще осмисли живота ти...

нима ако си щастлив си добър...

нима ако си добър си щастлив - не...

казват, че няма Бог...

значи вероятно няма прераждане...

тогава защо да съм добра,

ако няма никъде да изкупвам греховете си...

започнах да се повтарям вече...

загубих нишката на мисълта си...

ако изобщо съм имала нишка... или мисли...

загубих близък роднина...

беше близък само, 

защото бе

нечий

 баща...

не бяхме близки... съжалявам ли...

загубих невинността си...

загубих...

загубих си мисълта...

загубих пуловера...

загубих  уютното

усещане

за студ

загубих... нещо...

загубих себе си...

пак...

 пак думите,

които нищо не значат...

пак същото...

не пак, а отново...

макар, че нищо не е ново...

само дето няколко минути от живота ти

вече ги няма... загуби ги...

имаше ли смисъл...