Страх ме е да те обичам. Ще умреш преди мен. 
Спомням си как стоим на покрива на най-високата сграда в Призрачния град. Слънцето се кикоти над нас, а ние се състезаваме кой ще вкара повече камъчета в комина на отсрещния покрив. Ти вкарваш почти всеки път, а аз упорствам поне четвърт час преди първото попадение. 
Смяхме се толкова много на двете ми леви ръце.
После обикалях по покрива с танцова стъпка и всеки път щом достигнех ръба, камо ли да завървя по парапета (нещо много любимо за мен), дъха ти секваше и скачаше да ме дърпаш обратно. Все едно не можеше да понесеш дори мисълта да съм в някакъв риск. 
"Спри да го правиш! Ако беше някой друг, сам бих го бутнал. Но за тебе ми пука. Сериозно ти говоря, не се смей! Не прави така, само за теб ме е грижа.."
А аз се смеех на паниката в очите ти. Играех си със страха ти – с танцова стъпка.

                 *           *            *

Виждам го ясно. Като спомен. Като факт.
Стоя сама на същия покрив. Хвърлям камъче след камъче по отсрещния комин. Те самотно и тъжно отскачат и падат глухо някъде другаде. Слънцето бие тъпо по черната тениска. 
Вървя напред-назад по парапета, както винаги обичах. 
Няма чий дъх са секне. 
Няма кой да ме дръпне. 
Виждам го сякаш вече е станало. Като тъжен, неизбежен спомен, който си чака реда. Отчаяно отсъствие. Липса. Преди още да липсваш.
Страх ме е да те обичам.

Но...
Вече е късно. Вече е факт.