Навън вали. Дъждът се стича по прозорците на къщите. Сълзите му плъзгат босите си крачета по гладката повърхност на стъклото и спират задъхани от щастие в малките локвички до улуците. Отдавна всички светлини са загаснали.  Отдавна всички човешки същества са на гости в кралството на съня. Все още някои от комините въздишаха по изминалия ден. Някои керемиди трепереха от страх да не би студът да разруши красивият им цвят. Пердетата по прозорците сънуваха как веят еластични тела, галени от сладострастния вятър.

            Ноември - с неговата студена длан.

            Ноември - с ласката за едни и шамарът за други... Усещаш го върху бузата си. Поглеждаш се в огледалото и виждаш шест вместо пет пръста. Шестият пръст е отпечатан върху твоята буза и върху неговата.

            Той седеше на една една пейка в детската площадка между къщите. Целият бе мокър. Дъждът изливаше мъката си отгоре му и не се интересуваше от чувствата на Бедния. Мръсните и окъсани дрехи натежаха от вода.

            Беше старец. На около седемдесет години. Слаб. Дребничък. Прегърбената му фигура се губеше под проливния дъжд. Ръцете му бяха скръстени между краката - треперещи, с изпъкнали вени и изкривени кости. Ноктите му бяха дълги и мръсни - неоформени в своята бедност. Сплъстени, посивели коси спускаха мазните си кичури по челото и бузите. Брадясалото му лице се повдигна и погледна към къщата отсреща. В погледа му - жива рана и много тъга... Заедно със студения дъжд по лицето на бедняка започнаха да се търкалят втвърдени сълзи- сол. Земята подложи калната си шепа и започна да ги събира броейки: десет, единадесет, дванадесет... деветдесет и девет - сол...

           В квартала го знаеха като Лудия. Бяха свикнали с неговото присъствие. Той беше станал неотделима част от разговорите им. По принцип не се интересуваха как живее. Само от време на време някой за да облекчи натежалата си съвест запалваше по една свещ за него в кварталната църква.

           Лудият беше самотник. Нямаше дом. НЯМАШЕ БЛИЗКИ. Животът му бе преминал под знака на шизофренията и бедността. Когато бе топло спеше по пейките, а когато вятърът подгонваше всичко живо по къщите, той оставаше навън, свит под някоя стряха. Един странен нощен пазач...

          Понякога някоя симпатична домакиня му подаваше за Душата на своите близки и роднини. После заставаше по- встрани от нещастника и го наблюдаваше как лакомо поглъща храната пред себе си, без дори да я дъвче... Гледайки това сантименталната женичка започваше да се кръсти и да призовава Добрият Господ в помощ. И всичко приключваше с едно ''Амин! '' накрая... Тя се прибираше при семейството си и забравяше за несретника. А той оставаше пак сам и ненужен никому. Ноември със студените си пръсти бръкваше в гърдите на бездомника и взимаше живота му бавно, но с алчност присъща на садистичен звяр... Нощите бяха студени, а дните празни минаваха незабелязани...

                                             Убиха го.

          Изведнъж целият квартал забръмча. Носеха се най-различни слухове за никому ненужната му смърт. Всички бяха обзети от лицемерно състрадание.

                                            Само два дни.

          После животът погълна живите му съграждани и всичко пак стана такова каквото бе. Пълно безцветие.

          Нямаше го вече бездомника - страж на нашите сънища... Той най-после бе намерил своя дом. Този дом, към който беше вървял години наред, сега  приютяваше тялото измъчено от болка- завинаги. Единствено каменните стени подпирали изтерзаното и самотно тяло дълго тъжаха за стареца... Ронеха своите каменни сълзи - сол и възкресяваха спомените си за него... Земята подложи замръзналата си гръд и започна да брои... Дойде Зимата.