Прошка

В малкото планинско селце цареше мир и сговор между старците. Помагаха си всякак и бяха като семейство. През училищните ваканции, семейството ставаше по-голямо, защото пристигаха децата – внуците им. От пет-шест годишни дребосъци до десет-дванайсет годишни батковци и каки. Събуждаше се селото от кроткото си тихо живеене. Събуждаха го  щуротиите на децата от утро до мрак. Събуждаха го смехът, тичащите боси крачета по прашните калдаръмени улички, звънци на колелета, подвиквания и шумни игри - през лятото. Зимата беше още по-весела и забавна. Сняг, много сняг, толкова много сняг имаше в планината. Пързаляне с шейни и всички други радости, които носи пухкавия бял килим на зимата – снежни човеци, летящи снежни топки, дълбаене на тунели в преспите...

Така си живееше селцето в тишина и веселие, в усилна работа и почивка. В благ мир и разбирателство. Да, мир и разбирателство до тази есен, когато наближиха изборите. Ще се отклоня мъничко от историята, за да обясня, деца.

Изборите са ден свързан с политиката. Политиката е свързана с тези, които управляват страната и създават законите. Законите са, за да има мир, добро и благоденствие. А благоденствие е, когато всички живеят добре. При изборите, хората решават, кой от участниците в състезанието искат да ги управлява и избират този, който най-много им харесва.

Точно заради участниците в състезанието се разделиха хората. Навсякъде в селото спореха и се караха, кой да бъде избран. Накрая спряха да си говорят. Мина изборния ден, но враждата остана. Където и да се срещнат селяните, гледаха се сърдито и дори не се поздравяваха.

Дойде зимата. Малко преди Коледните и Новогодишни празници селото отново се оживи. Всеки ден пристигаха коли по заснежения път. Деца и внуци се събираха за да отпразнуват заедно любимите семейни празници: Бъдни вечер, Рождество и Нова година. Мария и Драгомир дойдоха първи с родителите си. Заради грипната ваканция ги разпуснаха по-рано.  Никак не им хареса това, което чуха от баба си и дядо си. Не бивало да се събират и играят с Веско, Лили, Ива, Мартин и Илия, защото били скарани с роднините им в селото. На другия ден, още със слизането от колите новопристигналите деца се заиграваха в натрупалия сняг и тръгваха да се търсят. Имаха толкова много да си разказват, не се бяха виждали от лятото. Но, прибирайки се в къщи следваха същите наставления, каквито получиха Мими и Драго.

Не им хареса на децата забраната. Никак не им хареса, защото бяха приятели.

В центъра на селото беше единствения магазин, от който всички пазаруваха. За дребни покупки обикновено изпращаха децата. Там се виждаха или по главната улица, която водеше до магазина. Но, тези кратки срещи бяха достатъчни. Успяха децата да се разберат и уговорят как и къде да се видят тайно от възрастните. Ето какъв беше планът: три дни преди Бъдни вечер, в девет сутринта (когато отваря магазина), всеки да измисли някаква покупка за да излезе от вкъщи, без да се усъмнят големите. А, мястото на срещата беше до огромния бор в края на селото.

Речено-сторено. Събраха се дечицата в ясното утро и насядаха около високия бор. А той, толкова им се зарадва, че ръсна от игличките си снежинки върху главите на децата и се приготви за украсата. Беше традиция, всяка година по това време да го кичат с играчки и гирлянди, и да танцуват около него на празника.

Веско беше най-голям от събралите се деца и всички погледнаха към него. Въздъхна момченцето, почеса се по главата през шапката и каза:

• Трябва да направим нещо.
• И то бързо – обади се Мария – празника е след три дни и...
• Нищо не можем да направим – прекъсна я Мартин – толкова са си сърдити, че...
• Но трябва да измислим нещо и да ги помирим – на свой ред го прекъсна Илия.

Разбра борът, че децата не са дошли да го украсяват и се заслуша разочарован в думите им.

• Как да ги помирим? – тихичко попита Ива – Толкова са ядосани...
• Пък уж големи, възрастни хора – обади се Драго.
• Сигурно за това е трудно – замислено каза Веско.
• Кое, какво му е трудното? – почуди се Лили.
• Може би колкото е поголям човек по-трудно прощава – отговори Веско.
• Ами да, ние когато се скараме, бързо ни минава и пак си играем заедно – каза Ива.

Илия дръпна ръкава на якето, погледна часовника си и скочи:

• Олеее, минава 9:30, ще тръгнат да ме търсят. Трябваше да съм се върнал вече.
• Бързо да се прибираме. Ще си изпатим, ако разберат, че сме... – стресна се Лили.
• Чакайте – спря ги Веско. – Утре по същото време тук. И мислете как да ги сдобрим.

Децата хукнаха, а борът дълго гледа след тях, докато се изгубиха от погледа му. Въздъхна тихичко, потръпнаха клончетата му и с жалостив глас споделиха на корена тъжната вест, че тази година няма да има веселба около дървото, заради враждата на големите хора.

***

Когато в света на хората празнуват зимните празници, в Сърцето на гората кипи възторжена работа. Всички са заети, защото най-невероятните вълшебства се случват на Коледа. Вълшебства, които тръгваха от тук и пристигаха в света на хората като Чудеса. Папагалчетата изписваха молив след молив и за да не спират работа, ято лястовички кръжаха около тях и видеха ли, че някой от моливите свършва, бързо доставяха нов. А сойките (красиви пъстри птици) имаха грижата за набавянето на тефтери, когато бъдат изписани наличните.

Пристигна и съобщението за децата от планинското селце, които няма да се веселят на най-чаканият празник. Докато слушаха историята за сърдитите старци, зеленинката по короната на Фея Прошка се разлюля и започнаха да се разтварят пъпчица след пъпица,  очарователни цветя в зелени нюанси. В короната на Фея Доброта грейна златисто жълт слънчоглед и закима усмихнат. Въздъхнаха трепетно и алените цветя на Фея Любов.

• О, колко красиво Чудо ще бъда! – светнаха очичките на семенцето.

Само паячетата не присъстваха на събранието, защото бяха заети с много важна и спешна работа.  Плетяха и плетяха, и плетяха. Помислихте си за паяжинка, нали деца?! Но, неее. Всички те, майсторски изработваха снежно бели елечета за гълъбчетата, за да не им е студено докато разнасят зимните Чудеса.

Бялото гълъбче разпери крилца и се завъртя над езерцето-сърце. Изгука от удоволствие щом видя отражението си с топлото бяло елече, което му беше съвсем по мярка. Поклони се на усърдните, трудолюбиви паячета, благодари им и литна към градинката Лято. А там вече го очакваше семенцето. Оглеждаше се в капчица роса и веселееше:

• Толкова съм красиво в зелената си дрешка, с греещи слънца и алени точици!
• Дааа, така е – кимна гълъбчето. Взе го внимателно и кацна на ръката на Фея Прошка.

Трите феи: Прошка, Доброта и Любов, докоснаха семенцето с пръчиците си и така то получи вълшебните думички, които щяха да сбъднат Чудото.

Полетя гълъбчето с безценното над поля, гори и долини. Докато накрая, видя в далечината пред себе си върховете на планината, а не след дълго и къщичките на селцето.

Над земята се носеха снежни облаци в най-различни форми. Севернякът беше регулировчика на движението в небето.  Издуваше бузи и пращаше силен вятър за по-големите облаци, като ги насочваше към местата, които се нуждаят от сняг. За по-малките облачета само вдигаше ръка и развятото му наметалото ги понасяше с полъха накъдето трябва.

Гълъбчето потърси с поглед Северняка. Видя го и се насочи към него. Кацна на рамото му и обясни от какво се нуждае.

• О, за мен ще е чест да услужа на Сияйните Феи, като помогна за изпълнението на задачата ти, гълъбко. Момент да огледам простора – сложи ръка над очите си и започна да се взира в небето над планината – Дааа, ето този малък сладур ще свърши работата.

Извади специалната си свирка и изпрати сигнал на очарователното малко облаче, което  се подпираше на планински връх за кратка почивка. Чу повика то и трепна радостно:

• О, някой се нуждае от мен   понесе се усмихнато към Вятърко, като не спираше да припява Нужда от мен, нужда от мен...

Гълъбчето благодари сърдечно на Северняка и литна към облачето. Срещнаха се. Бързо му обясни всичко, извиси се над него и пусна семенцето.

***

На следващата сутрин до големия бор дойдоха само Веско, Драгомир и Мария.

• Много е студено днес, може да не са ги пуснали да излязат заради времето – каза Веско.
• Или са наказани заради вчера – рече Драго.
• Жалко – въздъхна Веско. – Пък и какво ли можехме да направим? Възрастните не ни слушат, защото сме малки и...
• Мислят, че като са големи са винаги прави – прекъсна го Драго.
• Така е – потвърди Веско. – Да се прибираме, няма смисъл да мръзнем.

Тръгнаха децата по заснежения път към селото, а борът тихично въздъхна натъжен.

• И все пак – Мария изпревари момчетата с няколко крачки, спря и застана срещу тях. – И все пак, на Коледа стават чудеса.
• Хах, Миме, ти още ли вярваш в тези измишльотини? – засмя се Веско.
• Чувала съм, че се случват, ако вярваме в тях – каза Мария със сериозно изражение.
• Е добре, хайде, все едно, че вярваме и какво? – погледна я подигравателно Веско.
• Първо, има още два дни, така че, изобщо не е късно. Второ, за да се случи чудо, не е достатъчно само да го казваш.
• Какво още, заклинание някакво? – засмя се Драго.
• Да вярваш, значи да си сигурен, че ще се случи – обясни Мария.
• Невъзможно – каза убедено Драго – нищо не може да ги помири!
• Само чудо – пошегува се Веско и намигна на Драго.

Ядоса им се момиченцето:

• Сега и вие сте като големите...
• Че защо да сме? – повдигна вежди развеселен Драго.
• Не ме слушате.
• Стига, Миме. Не се ядосвай – сложи ръка на рамото ѝ Веско. – Просто чудесата са само в приказките.
• И във филмите – допълни Драго.
• Не е така – тропна с крак Мария. – Сигурна съм. Ще се случи чудо! Ще се случи! Още преди да свърши този ден, още преди да се приберем в къщи – изрече думите на един дъх и тръгна с големи крачки към селото.

В същото това време, докато децата си говореха и вървяха по пътя, гълъбчето вече беше пуснало семенцето. То полетя надолу и се приземи в прегръдката на облачето.

• Ах, колко си мекичко, ах колко си хубаво! – засмя се семенцето и започна да скача, а забавата му гъделичкаше облачето.

Изведнъж, както си подскачаше, семенцето се превърна в прелестна пъстра капчица. Развеселената капчица целуна всяка снежинка в облачето и я обагри в цветовете на Прошката, Доброто и Любовта. А то, облачето толкова се изненада от щурото си гостенче, че кихна неудържимо. Точно кихавицата му отвори безброй вратички по коремчето му. Пъстрите снежинки хукнаха през тях надолу и полетяха в чуден танц над селцето.

Бързото ходене в дълбочкия сняг поуспокои Мимето, но си спомни последните думи, които каза на момчетата и се изплаши: Ами, ако не се случи чудо и всички започнат да ми се подиграват. Ами, ако... И, в този момент видя първата пъстра снежинка, която кацна на ръкавичката ѝ. Отвори широко, невярващо очички, погледна нагоре и извика от удивление.   

• Чудото, чудото се случи вдигна ръчички и се завъртя като балерина, а щастливия ѝ смях се разнесе навред.

Веско и Драго също видяха какво се случва и спряха стъписани. Спогледаха се. Догониха Мими, хванаха я за ръчичките и започнаха да подскачат. Шапките, ръкавичките и палтенцата им бяха обсипани с очарователни, пъстри снежинки.

• Бързо, бързо към селото – извика Драго. – Да разкажем.

Хукнаха дечицата и още щом стигнаха до първата къща започнаха да викат:

• Вижте, вижте, пъстър сняг вали! Ей, хора излезте!

Започнаха да се отварят врати, да се чуват възгласи. А трите дечица тичаха с все сили, за да известят до последната къща, преди да е свършило чудото.

Всички бяха навън. Гледаха и не вярваха на невижданото чудо. А пъстрите снежинки кацаха по хората, целуваха ги с нежното си докосване и се стапяха в пъстри капчици, които попиваха и мигновено достигаха сърцата. А там, в топлинката на сърцата им оживяваха вълшебните думички дарени от Феите.

„Прости, прости, прости и товарът ти ще се стопи! Добър си, добри са, добри сме – винаги помни! Обичай, обичай, обичай – Любовта не се гневи!“

И, Чудото се случи! Събраха се заедно хората и големи, и малки. Поглеждаха се под очи старците, вече не толкова сърдито. После въздъхваха дълбоко и се усмихваха един на друг. Сочеха небето и повтаряха: Чудо невиждано – пъстър сняг! 

Простиха си старците, олекна им. Отново се изпълни с мир сдобреното селце. Намигаха си прозорчетата - очите на къщиците, а комините пушеха весело и разнасяха всякакви вкусни миризми.

На сутринта, още със събуждането, всеки поглеждаше да види дали още е пъстър валежът. Децата от ранно утро играеха навън и си казваха, че никога зимата не е била толкова забавна. Снегът отново си беше бял и пъстрият от деня на Чудото беше побелял. Но, това не разстрои никого, защото ги очакваше Празник, с обща трапеза до големия бор. И, с много от това, без което не може на Коледа. А, без какво не може на Коледа, деца? Разбира се, че подаръци. Пълна каручка с подаръци подредиха около украсеното дръвче. Каква радост беше! А той, борът, благодарен, че отново ще участва в тържеството, също имаше изненада. Беше запазил между игличките си от приказния сняг и спусна по една пъстра снежинка за спомен на всеки подарък. Чуден празник беше, с много смях, песни и танци. Но най-красивата песен, пееха сърцата на хората:

„Прости, прости, прости и товарът ти ще се стопи! Добър си, добри са, добри сме – винаги помни! Обичай, обичай, обичай – Любовта не се гневи!

Прости, прости, прости и товарът ти ще се стопи! Добър си, добри са, добри сме – винаги помни! Обичай, обичай, обичай – Любовта не се гневи!

Прости, прости, прости и товарът ти ще се стопи! Добър си, добри са, добри сме – винаги помни! Обичай, обичай, обичай – Любовта не се гневи!“