Денят беше облачен, ръмеше. Време, обичайно за на есента, но за нея не беше така. Тя завинаги щеше да запомни този ден, тази дата – денят на най-големия й грях.

Крис излезе от клиниката на омекнали крака, едва сдържайки сълзите. Болката в корема беше песъчинка в сравнение с болката в гърдите. Как можеше да оправдае това, което беше извършила? Има ли прошка за нея?

"Исках да те нарека Косара." – помисли си тя, притискайки ръка към корема си, усещайки как животът на детето й изтича между краката й. - "Това е било името на една средновековна принцеса. Щях да те наричам Сари на галено. Знаех, че ще бъдеш момиче. Просто знаех. Въпреки че бяха минали само осем седмици от зачеването ти.

Прости ми, малката ми!

Прости ми, защото не знам как бих могла да си простя аз!

Прости ми, че нямах смелостта да те защитя! Че повярвах, когато всички около мен казваха, че не мога да ти осигуря нормални условия за живот.

Прости ми, че избрах по-голямата ти сестра и брат ти пред теб! За да са обезпечени те, предадох теб. А те щяха да те обичат толкова много."