Пряката пътека

                                                          разказ на ужасите
 
                                          Да не се чете от лица под 18 години!!!!
 
    Когато Паула, Кенет и Шарлот за пръв път видяха вилата разбраха, че това е жилището, което бяха търсили. Масивна двуетажна къща с по четири стаи на етаж и с огромна тераса, обхващаща по дължина почти цялата източна стена, тя не се отличаваше много от заобикалящите я вили, може би само по жълтия кремав цвят с който бе боядисана. И, въпреки че не бе особено близо до железопътната гара, от която децата трябваше да тръгват на училище,  природата и чистият въздух бяха най-главните причини за избора им.  
  Вилата се намираше на един доста стръмен източен склон на малката планина Хюгън южна Ирландия, графство Лимърик, която бе недалеч от самия град Лимърик. До гара Фитиас Норд имаше асфалтов път, който криволичеше по склона. Паула имаше автомобил, но се качваше в него рядко - само когато бе необходимо, като например при пренасянето на багажа от лондонския апартамент, в който живееше.
  Паула беше майката на Кенет и Шарлот. Кенет бе будно и весело осемнадесетгодишно момче, което обичаше приключенията, докато Шалот бе на четиринадесет, но по-затворена и срамежлива. Паула беше типична майка на деца от трудната възраст - грижовна и предпазлива.
  Кенет се записа в един колеж в самия Лимърик, докато Шарлот бе по-близо - в едно училище в съседно предградие. Паула си намери работа по специалността - банков счетоводител в една от банките в града.
  Кенет ставаше доста по-рано от майка си и сестра си и ходенето до гара Фитиас Норд  му костваше четиридесет и пет минути. Следователно, за да хване влака в шест, трябваше да се събуди в пет без десет. Паула и Шарлот хващаха следващия влак в седем.
  Прибирането след училище бе още по-мъчително за Кенет. Разстоянието от гарата до вилата го взимаше за около час и десет минути поради стръмния склон, който трябваше да изкачи. Разбира се, за Паула и Шарлот разстоянието бе същото, но те пътуваха заедно и някакси времето им минаваше по-бързо. А и техният влак спираше в тринадесет часа на гарата, докато този, който хващаше Кенет - в седемнадесет.
  След време опознаха съседите си, пътуването на Кенет стана по-приятно, защото се запозна с нови приятели. Майка му и сестра му също се запознаха с нови хора и често ходеха с компания до гарата. Разбира се, през свободните дни и уикендите ходеха на пазар заедно, като едно семейство.
  В един такъв уикенд, когато тримата решиха да напазаруват нещо за ядене, ги настигнаха Тим и Сюзън - двама от съседите им, които също бяха тръгнали до гарата на пазар. Те тръгнаха заедно, като по пътя Тим им показваше интересните места в тази вилна зона, докато се движеха по криволичещия път. В един момент Кенет посочи една малка пътека, водеща надолу и навътре в гората:
   - Накъде води тази пътека? - попита той. 
   - Това е пряката пътека - отговори Тим
   - Пряката пътека ли? - попита Паула - И къде излиза тази пряка пътека?
   - Малко преди моста. Сигурно сте виждали пътечката, която идва отгоре. - отвърна Сюзън
   - Онази преди моста, така ли? - каза удивено Кенет - Тогава тази пътека ще ни съкрати поне двадесет-двадесет и пет минути до гарата. Хайде да тръгнем по нея.
   - Не! - почти извика Тим - През тази пътека не трябва да се преминава!
  Всички, с изключение на Сюзън, погледнаха изненадано към него. Той пък от своя страна гледаше надолу, като дишаше силно, опитвайки се да се успокои. 
   - Защо? - след известно време попита Паула
   - Не зная. Може би просто местни легенди. Или бабини деветини. Но всички тукашни избягват пряката пътека.   
   - Да няма демони? - за пръв път се обади Шарлот. 
   - И представа си нямам, моето момиче. Никога не бих посмял да мина оттук.
  След това разговорите преминаха на друга тема.
 
  Мислите за пряката пътека не напускаха Кенет. Думите на Тим и Сюзън кънтяха в съзнанието като църковни камбани. Като любител на приключенията той целеше на всяка цена да мине през пряката пътека. Но не искаше да минава сам! Щом възрастни хора като Тим и Сюзън, а и не само те, а и всички тук я избягваха  вероятно ставаше въпрос за нещо страшно и опасно. Сестра му и майка му категорично отказваха да се отдадат на приключението.
  Кенет се сприятели с едно съседско момче - Стийв. То бе на петнадесет години, но с буден характер и леко налудничави идеи. Често Кенет и Стийв се разхождаха по планината Хюгън, посещаваха интересни места, забавляваха се. Но когато Кенет му предложи да минат по пряката пътека, момчето категорично отказа. И въпреки настояването от страна на Кенет, Стийв остана твърд като скала. Страх го беше да минава по тази пътека. Кенет трябваше да го направи сам.
  Той беше решен твърдо, но на два пъти бе спиран, преди да го направи. Първия път беше със един от съседите си Джо. Когато Кенет му каза, че ще мине напряко, той го хвана за ръката и му каза да не прави глупости. А втория път се движеше сам, но когато се отклони от пътя и се зачуди дали да мине по пътеката, някакви яки ръце го хванаха и го задърпаха назад. Оказа се някакъв фермер, който се представи за Бърнли. Бърнли му каза, че тази пътека е прокълнато място и  който се отклони по нея, може и да не излезе. Но и тези думи не спряха малкия търсач на приключения.
 
  Осемнадесети ноември беше много топъл и слънчев ден, нетипичен за този период от годината. В този ден Кенет за пръв път мина през пряката пътека. Беше три следобед, когато той слезе от влака, защото го пуснаха по-рано. Както винаги, имаше хора, които бяха в същата посока и затова Кенет изостана малко от тях и, след като вече беше на безопасно разстояние, тръгна сам. Когато вече достигна мястото, от което се отклоняваше пътеката, той се поколеба дали да тръгне по нея. Опасяваше се, че думите на хората тук можеха да се окажат истина и той да се озове в голяма неподозирана опасност. Бунтарският дух и търсенето на нови и интересни неща обаче надделяха и Кенет се втурна по красивата, мрачна и стръмна пътека, водеща към вътрешността на гората.
  В началото пътят криволичеше между гъстите смесени иглолистни и широколистни дръвчета. Имаше букове, габъри, борове, смърчове, различни видове храсти. Гората бе изключително приятна и чиста, с изключение на многобройните есенни листа, които покриваха земята. На едно място имаше беседка, която явно не се бе ползвала от години.
  Колкото повече отиваше навътре, толкова по-тъмна ставаше гората. Или поне на Кенет така му се струваше. У него се загнезди едно мрачно усещане за нещо, което не бе съвсем наред. Приятната атмосфера в началото се смени с мрачни чувства, които Кенет не можеше да си обясни. Може би страхът от неизвестното или думите на останалите виладжии започнаха да изплуват в съзнанието му.
  Нещо го накара да се обърне! Дали беше птица или някое животно? Кенет не видя нищо друго освен сянката, която засече с периферията на зрението си. Тогава пред погледа му се показа една стара и почти разрушена постройка. Той тръгна към нея.
  Това явно бе разрушена вила, в която може би някога са живели хора, но сега бе отдадена на разрухата. До нея Кенет видя два гроба. Това го накара да се стресне за миг, но след като си каза, че мъртвите са мъртви и нищо не могат да му направят, се посъвзе от първоначалния шок. Но мислите му не станаха по-позитивни, дори напротив - той ставаше все по-мрачен и депресиран. Искаше му се да отиде до гробовете и да прочете надписите, но реши, че най-добре ще направи, ако напусне това злощастно място и затова тръгна напред и нагоре, където пряката пътека водеше към криволичещия асфалтов път.
  Когато се изкачи горе и пое по пътя, той отново се почувства добре както преди. Сякаш лошите мисли, които го обзеха в гората, се бяха изпарили изведнъж и бяха останали далеч, далеч назад. А вечерта, пред голямата камина в голямата всекидневна, разказваше на родителите си как е прекосил ужасната пряка пътека и нищо лошо не му се е случило. На Шарлот й бе интересно да разбере какво се крие зад това забранено място, въпреки че никога не би минала от там, а Паула го укори, задето е постъпил по този начин, въпреки предупрежденията на съседите.
  На другия ден и съседите на Кенет разбраха, че минаването по прекия път не е страшно и опасно, но и те не бяха оптимистично настроени с изключение на малкия му приятел Стийв, който с охота пожела да мине по пътеката заедно с него и да научи чии са тези гробове. 
  И така, в един студен ноемврийски следобед на двадесет  пети ноември двамата приятели тръгнаха към загадъчната местност, този път от горната страна, откъм вилите. Гъстите и мрачни смесени гори и храсталаци отново предизвикаха смущение в мислите на Кенет. Той вече не бе сигурен, че това място е напълно безопасно. Стийв не се усмихваше, както преди да влязат в гората, беше замислен и унил. Минаха още една стара беседка, на която Кенет не бе обърнал внимание
миналия път, имаше някакви стълбове с електрически лампи, които, съдейки по състоянието им, вероятно не светеха. Гората ставаше все по-гъста, мрачна и неприветлива. А когато достигнаха до разрушената постройка и гробищата, сърцето на Кенет заби силно. Чу как Стийв му говори:
   - От това място ме побиват тръпки.
Един черен гарван излетя от руините, на Кенет му се струваше, че това е единственият жив организъм, който бяха видели на това място.
   - Хайде да отидем към гробовете - предложи Кенет, въпреки че в момента това бе последното, което желаеше. Стийв тръгна бавно след него.
  Гробовете изглеждаха пресни, макар че паметниците, които се намираха върху тях, бяха стари, покрити с мъхове и изгнили листа. На единия бе написано: "Едуард Гифор, роден на 7-и май 1968, умрял на 18-и ноември 1999", а на другия: "Тара Гифор, родена на 4-и април 1940, умряла на 18-и ноември 1999".
   - Умрели са на един и същи ден - изрече Стийв.
   - Мисля, че Тара е била майка на Едуард, по-стара е от него с двадесет и осем години.
   - Какво ще правим сега?
   - Хайде да разгледаме порутената сграда.
  Сякаш пожар е разрушил тази постройка, защото отвътре стените бяха черни и покрити със сажди. На пода на първата стая, в която влязоха се търкаляха почернели кухненски съдове, имаше изгорели останки от гардероб, телевизор, легло. В съседната стая бе паднал таванът и бе блокирал достъпа до нея. Имаше и някакви стълби, които водеха към втория етаж, който бе почти напълно разрушен.
   - Гадна работа! - с маска на отвращение обобщи Стийв, докато излизаха от постройката. След като минаха покрай двата гроба и след като излязоха на пътеката, двамата спряха и погледнаха назад. Странна и злокобна атмосфера се излъчваше от това място. Нещо ги караше да се чувстват ужасно тук, нещо невидимо и необяснимо. Сякаш някакъв зъл демон витаеше тук и плашеше всички хора наоколо.
   - Мислиш ли, че са загинали при пожара? - попита Кенет, като не сваляше поглед от бараката.
   - Най-вероятно е така. - отговори след малко Стийв. -  Знаеш ли, Кен, това място ми действа зле. Най-добре е да се омитаме оттук.
   - Да тръгваме! - съгласи се Кенет. 
  Когато излязоха от гората, настроението им лека-полека започна да се възвръща. Кенет дори реши да научи как са загинали Едуард и Тара и кои са те. Стийв обаче не бе съгласен с него.
   - Никога няма да вляза тук отново! - отсече той.
   - Защо? Ето, вече два пъти влизам тук и нищо ми няма. Значи всичките тези истории са бабини деветини.
   - Усетих някакво присъствие... - измънка малкия му приятел.
   - Говориш като някой от героите на Стивън Кинг или Хауърд Лъвкрафт.
   - Наистина беше така. Това място наистина е зловещо. Там се чувствах много зле, а когато излязохме тук, гадните мисли изчезнаха. Не е ли странно?
   - Всеки, който се намира до изгоряла сграда с гробове, се чувства зле. Съчувстваш на загиналите и ти става кофти.
   - Може и така да е, но тук има и нещо друго.
   - Какво е то? - попита Кенет.
   - Не знам и не искам да знам. - отговори Стийв.
  Кенет никога преди не се бе чувствал така, както на онова място. Усещаше се някакво присъствие във въздуха и цялата околност, все едно мрачно и призрачно същество витаеше там. Той не го бе усетил със сетивата си, а по-скоро го бе почувствал като  някакъв вид състояние. Тази мистерия продължаваше да човърка в мозъка му. От друга страна, бе готов да дойде отново тук, да разгадае тайната, може би да изпита нещо ново, свръхестествено; нещо, което не може да се обясни и което малко хора са изпитали. Беше влизал два пъти в гората и не бе видял нищо, никаква опасност, само това злокобно усещане, което може и да е плод на фантазиите му, както и тези на Стийв. "Страхливец, как може да се уплаши от нищото заради някакви тъпи вярвания. Аз ще му докажа, че съм по-голям смелчага." - закани се Кенет.
  Но трябваше да мине почти месец, преди Кенет да се накани да влезе отново в гората и да мине през пряката пътека. И това стана по неволя. На деветнадесети декември той се събуди малко по-късно, отколкото трябваше да става за училище. Просто беше изморен от предишния ден и не чу алармата. Тръгна с петнадесет минути по-късно, като имаше много голяма вероятност да изпусне влака, ако мине по пътя. Тогава реши отново да мине по пряката пътека, където щеше да спести поне двадесет минути.
  Тогава често към Кенет се присламчваше едно съседско кученце, което се казваше Каро и с което често си играеше. Тази сутрин то отново тръгна с него, като, съдейки по енергичността му, нямаше намерение да го остави и до гарата. Навън снегът бе покрил изцяло земната повърхност, а почти пълната луна създаваше сребрист оттенък на цялата снежна околност. Когато Кенет сви към пряката пътека, Каро тръгна след него като припкаше и въртеше опашка. Но когато наближиха изоставената сграда и гробовете, то спря изведнъж и погледна гробовете. Кенет също спря, като се обръщаше ту към кучето, ту към зловещото място. Кучето гледаше гробовете около половин минута, след което залая зверски. После се обърна рязко и побегна в обратна посока, като лаят му се превърна в силно скимтене. В същия миг една леденостудена вълна премина през тялото на Кенет. Освен студа, той усети внезапен прилив на силна отрицателна енергия, на нещо лошо и уродливо. Космите по тялото му започнаха да настръхват. Той  побегна в посоката, в която се намираше гарата, като усети, че от гърлото му излиза рев. Колкото повече бягаше, толкова по-силно ревеше.
  По пътя на паническото бягство го спря Тим. Паниката полека започна да разхлабва веригите, с които беше обхванала смелия младеж и той се видя в ръцете на възрастния човек, който търсеше начини да го успокои.
   - Защо мина оттам, след като те предупредих? - попита Тим след като чу разказа на момчето.
   - Ами... аз исках да съкратя пътя, защото закъснявах.
   - Има и други влакове, защо рискуваш здравето си? Обещай, че повече няма да правиш такива глупости!
   - Обещавам... - отговори Кенет.
 
  Кенет наистина удържа на обещанието и не влезе в гората. Поне в следващите три месеца. Много искаше да узнае какво е станало на онова място и как са умрели Едуард и Тара, искаше да види и да почувства свръхестественото и да се убеди в множеството писания по такива теми, че светът не е точно това, което виждаме. Обаче по отношение на личната сигурност и запазване на здравия разум Кенет реши да не рискува повече. Не бе видял нищо паранормално, но усещането за злонамереност, за някакво присъствие, бе много силно. Всеки път, щом доближаваше руините с гробовете, това усещане се засилваше неимоверно. А и последния път с кучето и ледената вълна! Кучетата усещаха опасностите отдалеч, а тази осезаема ледена вълна може да бъде само от някой невидим консуматор на енергия. Бе чел някъде, че на места, където са станали ужасни убийства или събития, завършващи с ужасна смърт, витаят духовете на умрелите и показват като на лента събитията на случайно преминаващите. И тези места са изключително студени и мрачни, защото духовете поглъщат голямо количество енергия, за да съществуват. Най-лошото беше, че такива места, освен разума, застрашават и живота на случайно попадналите там.
  Зимата отминаваше бавно, като отнасяше с нея снега, студа, сивотата и отрицателните емоции. В края на март земята се покри със ситна зелена покривка, а дърветата - с разноцветна перелина. Слънцето започна да свети под друг ъгъл, като лъчите му станаха по-ярки. Кенет намери много приятели, както от колежа, така и от вилната зона, сприятели се с едно момиче от колежа, което живееше в една съседна вилна зона и с което често пътуваха заедно. Започна да обръща все по-голямо внимание на майка си и на Шарлот. С отминаването на зимата животът му се променяше в положителна посока и той все по-редки мислеше за зловещата пряка пътека. Наистина, всеки път, когато минаваше покрай двете отклонения, изтръпваше, но настроението му се възвръщаше бързо.
  Беше двадесет и пети март, събота, около един следобед, когато на външната врата на къщата им се позвъни. Шарлот тъгна към външната врата и след малко се върна:
   - Кен, Стийв те търси.
  Това не бе изненада, тъй като двамата често излизаха, но когато Кенет излезе навън и видя приятеля си, забеляза особените пламъчета в очите. Стийв беше в превъзбудено състояние и държеше някакви вестници.
   - Виж, Кен, какво открих! - и му подаде една страница от вестник "Ежедневие" -  най-известния вестник в графство Лимърик.
Имаше едно заглавие - "Сатанински ритуали от преди петнадесет години все още плашат жителите на Фитиас Норд" . Кенет се зачете.
  Статията беше дълга и от нея ставаше ясно, че преди петнадесет години едно семейство Гифор - Макс, Тара и сина им Едуард - купило вила в гората над гарата. И тогава започвали да изчезват хора, които минавали през гората. Била извикана полиция, която проверила това особено семейство, но нищо не открили. Един ден Макс влязъл в едно от заведенията до гарата, като видът му бил доста окаян и изморен. Попитали го какво му е, но той промълвил само: "Аз запалих вилата и ги убих". Задали му въпроса кои е убил и той отговорил: "Съпругата и сина ми". На въпроса защо го е направил, той отговорил: "Защото са нечисти. А сега трябва да бягам, защото те ще ме настигнат и убият. Те могат да възкръснат от света на мъртвите". След това той излязъл от заведението под учудените погледи на всички и повече никой не го видял. По-късно открили изгорялата вила, която все още тлеела и изгорелите тела на Тара и Едуард. След като полицаите и лекарят направили преглед, заключили, че става дума за умишлен пожар. Тръгнали да издирват Макс, който бил главният заподозрян, но от него нямало ни вест, ни кост. Решили да ги погребат до руините на вилата.
  Най-странното било след това. Хората, които минавали оттам, често се оплаквали от силно главоболие и лоши мисли. А имало такива, които след като влязат в гората, повече никой не ги виждал. Дори една жена полудяла, след като минала по пътеката и излязла от другата страна. Местните жители казвали, че при пълнолуние телата на мъртъвците възкръсвали и търсели кръв, която да утоли сатанинските им нужди. Пред дванадесет години жителите се споразумели да не допускат никой да минава по пътеката, водеща към гората.
   - Кен, да го направим! - извика възторжено Стийв
   - Какво да направим? - попита Кенет.
   - След пет дена идва пълнолунието. Хайде тогава да минем по пряката пътека!
   - Ти луд ли си? Не прочете ли статията? А и последния път, когато минах оттам, се случи онова - оправда се Кенет
   - Ееех, значи те е страх! Добре, тогава ще потърся някой друг.
  За един любител на приключения най-лошото е, когато някой го обяви за страхливец. Той беше направил това малко преди последното си влизане в гората. Отново се замисли за това, което бе прочел за странното семейство, което живеело в гората. Замисли се как са били изгорени и как след смъртта си при пълнолуние ставали и търсели кръв. От това нещо го побиваха тръпки, но все пак то събуждаше приключенския му дух. А и сега с него щеше да бъде Стийв, а може и други или по-точно нямаше да бъде сам, както предишния път. Затова вечерта на същия ден позвъни на вратата на приятелчето си.
   - Дадено, Стийви! - каза Кенет
   - Да влезем в гората, така ли?
   - Да, да минем по пътеката при пълнолуние!
   - Значи си съгласен! Браво! Да го направим! - рече възторжено Стийв.
   - Да разбуним духовете - отговори в същия тон Кенет
   - Влез вътре да направим плана. Нашите още ги няма.
  На тридесети  март след вечеря трябваше да излъжат родителите си и да излязат. Ще им кажат, че отиват на гости при един общ приятел. Тогава се падаше събота, което означаваше, че нямаше да ходят на училище, тоест - могат да се приберат и по-късно. А вътре в гората бяха решили да чакат, докато не се появи някаква реална опасност и чак тогава да бягат.
   - Вярваш ли в това нещо за пълнолунието? - попита Стийв
   - Доколкото съм чел в списанията, тогава луната е най-активна и силите на привличане между луната и земята са най-големи. Нали си учил за приливите и отливите.
   - Така е, но какво общо имат с духовете или вампирите. Казват, че такива странни неща се появяват най-често при пълнолуние.
   - И представа си нямам какво общо има, но, мамка му, бих искал да науча!
  На тридесети март Кенет бе поканил приятелката си Гери и цял ден бяха заедно. Имаха още един гост - братът на Паула, Гордън, бе пристигнал от Лондон на двадесет и осми и днес трябваше да си ходи. Кенет предложи той да изпрати и Гери, и Гордън на вечерния влак. Предварително бе излъгал Паула, че и родителите на Гери са го поканили и може да ги посети за някой или друг час, но щял да се върне привечер. Майка му след първоначалното негодувание се бе съгласила с него.
  След като изпрати приятелката и чичо си Кенет, отиде при Стийв. Времето през целия ден, както и вечерта, беше ясно и топло и луната светеше с цялата си сила. Когато застана до портата на къщата, часовникът му показваше двадесет и два часа. Малкият му приятел се бе подготвил предварително, само се провикна: "Тръгвам!" и двамата поеха към гората. По пътя Стийв му показа един фенер, който бе взел за всеки случай, защото в гората щеше да бъде тъмно. Но Кенет го предупреди:
   - Ще го използваме само, когато е необходимо, защото, ако свети непрекъснато, очите ни няма да могат да привикнат към тъмнината извън обсега му. А и луната осветява достатъчно.
   - Прав си - съгласи се Стийв.   
  Пътят се виждаше много добре под светлината на естественото светило. Всички треви, цветя и дървета сега изглеждаха сиви. Когато стигнаха до началото на пътеката, видяха, че в гората бе значително по-тъмно, отколкото извън нея. Затова преди да влязат навътре и двамата спряха и дълго гледаха в тъмнината, но накрая се решиха и тръгнаха към тъмните и злокобни дебри, към които водеше пряката пътека.
  Вървяха бавно и мълчаливо надолу между дърветата. Очите им бавно свикваха с тъмнината. Когато се озоваха до гробовете и опожарената спряха и се загледаха към гробовете. На това място дърветата бяха по-малко, което го правеше по-светло от останалите части на гората. Кенет отново усети някакви вълни на злонамереност, настроението му се понижи.
   - Какво мислиш, че ще стане - попита той
   - Според мен това са само слухове и нищо няма да стане. Всеки казва, че такива неща не съществуват.
   - Не беше толкова песимистично настроен в началото. И аз съм в лошо настроение.
   - Това място определено разваля настроението.
  Стояха загледани в осветените от луната гробове. Дори и най-лекият полъх на вятъра през тихата нощ ги караше да трепват и да затаяват дъх. Може би стояха така около двадесет минути, когато Стийв се обърна рязко назад.
   - Какво става? - попита плахо Кенет 
   - Стори ми се, че нещо помръдна зад мен.
   - Там няма нищо, или поне аз не виждам - обобщи Кенет. Но преди Стийв да му отговори, една ледена вълна премина през него, същата, която бе усетил и предния път. От уплашеното изражение на Стийв можеше да се разбере, че и той беше усетил същото.
   - Господи, започна да ме хваща шубето - каза Стийв.
   - Чакай да видим какво ще стане, нали така се бяхме разбрали. - отговори Кенет. Двамата се загледаха към гробовете. След малко земята на единия гроб се размърда. Кенет сложи ръка на рамото на Стийв. Другият гроб също се разклати. От двата гроба се подадоха мръсни и напоени с пръст ръце, които започнаха да разравят гробовете. Разнесе се миризма на разложено. Кенет усети как ръката на Стийв стиска блузата му. Гърлото му издаваше леко, но паническо хриптене, а сърцето му блъскаше в гърдите като чук.
  От единия гроб се подаде ужасяваща глава. Това, което видя Кенет, бе зловещо черно и ужасяващо лице със сплъстена от влагата черна коса. Парчета пръст висяха от него, а белезникавите му зъби бяха оголени от страховита хилеща се гримаса. Съществото, което може би беше от мъжки пол, се изправи в цял ръст и се огледа на всички страни все едно, че се бе събудило от дълбок сън. По черното му тяло висяха парцали и дрипи, които някога са били дрехите, с които то е било погребано. То тръгна към Кенет.
  Зад него се показа още едно същество, вероятно от женски пол, защото косата му бе дълга, а влажни и скъсани остатъци от дълга рокля висяха от него. То вървеше и гледаше към Стийв.
  Острата миризма на земя и разложено бе станала непоносима, но Кенет и Стийв не мърдаха от местата си. Кенет бе ням и неподвижен свидетел на ставащото, защото всичките му двигателни сетива бяха блокирали. Той се бе предал напълно на ужаса и очакваше възможно най-лошото. Всичките му косми бяха настръхнали, а краката му се подкосяваха. Съществото се приближи до Кенет и застана лице в лице срещу него. Хвана дясната му ръка със зловещата си кокалеста и пропита със засъхнала кръв ръка, а с острият нокът на другата проби дупка в кожата му. Мигом от ръката на Кенет бликна силна струя кръв, но той не усети никаква болка, защото рецепторите му бяха притъпени заради шока. Кенет наблюдаваше всичко това с разширени от ужас очи и неспособен да реагира. Съществото наведе злокобната и черна глава към раната му и започна да облизва течащата кръв с леденостудения си език. В този миг някакъв инстинкт го тласна! Нещо като вътрешен глас му подсказа "бягай"! Той изведнъж се отскубна от хватката на съществото и побягна надолу.
  Когато постепенно започна да се съвзема, той се усети че бяга надолу по пътеката и реве с цяло гърло. Когато слезе долу на пътя, той спря и, клатушкайки се, се строполи на асфалта. Легнал на пътя, Кенет се опита да анализира станалото преди малко, но мозъкът му все още отказваше да работи пълноценно. След това се сети за Стийв! Боже мой, той също беше в опасност! Кенет се изправи и се загледа към гората. Чу някой да вика името му отдясно. Беше Стийв! Погледна по посока гласа и го видя да стои на главния път на двадесетина метра по-нагоре от него. Двамата приятели се приближиха един към друг и се прегърнаха. После тръгнаха към домовете си мълчаливо, неспособни да пресъздадат станалото в гората.

  Паула забеляза уплашеното изражение и кървящата ръка на сина си и без особени усилия измъкна от него истината. Въпреки че цялата история я стресна и шокира, тя не му се скара, а само му предложи на другия ден да отидат на лекар, защото раната може да инфектира. А на другия ден, когато се връщаха от болницата в Лимърик, видяха, че на пътя пред вилата им са се събрали хора. Бяха повечето съседи, които живееха наоколо - Тим, Сюзън, Джо, фермерът Бърнли, бащата и майката на Стийв и други. Малкия Стийв, който също бе сред тях, им говореше разпалено. Когато Кенет и Паула се приближиха някой се провикна:
   - Ето го и другият смелчага!
  Тим започна отново да укорява Кенет, защото не се вслушва в думите на другите, Джо, Бърнли и родителите на Стийв, както и другите съседи също не останаха по-назад, като не спираха да обвиняват децата, задето са попаднали в такава опасност и са ги притеснили до голяма степен и повече няма да могат да им имат доверие. Тогава се намеси Питър - един от съседите, който се ползваше с голямо уважение и респект:
   - Спрете! С обвинения няма да стигнем до никъде!
  Всички се обърнаха към него и го погледнаха, защото гласът му бе силен и властен. Той продължи:
   - Не виждате ли, че това са деца, с тези обвинения най-много да ги разстроите още повече. Всеки знае, че забраненият плод е най-сладък, особено за децата. Така че, за да няма повече опасност за живота им, както и за нашия живот, трябва да престанем със забраните, а да направим нещо, с което да спрем тези събития! - Всички го гледаха с интерес. - За да спасим здравето и живота си, трябва да убием тези вампири!
   - Да ги убием, но как да го направим? - попита Сюзън!
   - Да, как да го направим - повтори Джо
   - С кол, чесън и сребро! - заяви Питър - никога не съм използвал такива методи, но са ми разказвали, че така се убиват възкръснали мъртъвци. Дори и да не се получи сме длъжни да опитаме!
  Останалите продължиха да го гледат с интерес.
  След няколко часа те вече вървяха по пряката пътека, въоръжени с лопати, сребърни кръстове и чесън, а Питър и Бърнли носеха остри колове. Мъжете започнаха да копаят гробовете, а двете момчета стояха на страна и гледаха.  След малко зловещите и почернели от просмуканата и съсирена кръв тела бяха извадени от гробовете. Те бяха мъртви и неподвижни. Неприятната миризма удари Кенет в мозъка, припомняйки му фрагменти от снощната случка. Всички държаха кръстовете и чесъна, а през това време Питър и Бърнли бяха надвесили коловете върху страшните трупове. Когато Питър даде знак, двамата почти едновременно стовариха острите колове върху гърдите им.  В този миг кървящите тела започнаха да се гърчат и да свистят, като току-що заклани животни. Двамата мъже държаха здраво коловете, въпреки гигантския ужас, който изпитваха и по този начин ограничаваха движенията на мъртъвците. Всички останали наблюдаваха събитието със затаен дъх и зяпнали от страх неподвижно като каменни статуи.

   - Досега си бях представял вампирите като хора с големи кучешки зъби, които пият кръв от врата на жертвата - обясняваше Кенет на Питър малко след като заровиха отново вече наистина мъртвите тела.
   - Това е просто една древна митология, вероятно така са си ги представяли в миналото. Но никой не може да бъде сигурен за нещо, докато не го види. Едуард и Тара са се врекли в Сатаната и са търсели вечния живот, въпреки съпротивата на Макс.
   - Какво искаш да кажеш?
   - Майката и синът отвличали хора, като ги убивали и правели опити да ги съживяват. Целта им е била да намерят ключа към вечния живот. Може би са го намерили, може би не съвсем. Но никой не знае какво точно са правили с жертвите си, защото не е открит нито един труп.
   - Това е ужасно - промълви Кенет.
   - Макс, съпругът на Тара не е издържал на гнусните им опити и един ден ги убил и опожарил вилата им. След това изчезнал безследно, но много хора говорят, че бил убит и разкъсан от жена си и сина си.
   - Господи, ужас! - успя да каже Кенет.
   - Дали вече е безопасно да минаваме по пътеката? - попита Стийв.
   - Не мога да ви кажа. Мисля, че врагът е победен, но кой знае. За всеки случай използвайте дългия път, както досега.
   - Май така е най-добре... - обобщи Кенет и всички тръгнаха нагоре към домовете си.