Пръстенът с червения камък

Не, не съм от тези, които държат да се показват накичени със златни бижута! Винаги съм се учудвала, когато видя високомерно или екстравагантно протегната ръка, носеща по един, че и по два пръстена на всеки пръст. За да дефилира с прекомерния си нарцисизъм и стане по-забележителна пред изумения ми поглед ли го прави? Или за да увеличи илюзорната тежест с корен квадратен на собствената си същност? Така и не разбрах. За подсилване на впечатлението, което може да събори един средностатистически човек, осмелил се да сложи тенекиено пръстенче на безименния си пръст, на китката на този позлатил имиджа си индивид често подрънкват и няколко гривни. Ефектът, който постига пред мен е, че нарушава равновесието на нормалното ми мислене. С две думи – не ги долюбвам аз тия, дето са свикнали толкова много да се кичат.

Може би затова загубих първия си пръстен, който моите родители ми направиха за бала. Не можах да го открия в пролетните майски води на реката, където бях отишла да пера и се правя на млада селска даскалица-къщовница. После трябваше да сваля и брачната си халка, защото минах в графата „разведени“. На всичкото отгоре, това с халката ми се случи не един, а два пъти. Добре че още нося на ушите си мамините обеци. За някои може и да са демоде, но са златни и, понеже са правени почти преди век, са осемнадесет каратови. А и усещам, че ме свързват по някакъв начин с нея, макар тя да е отдавна в отвъдното.

Ето че стигнах и до завръзката в разказа ми – споходилата ме внезапно, но дразнеща с настойчивостта си мечта и аз да имам пръстен. Бях станала вече майка на двете си деца, които гледах трудно сама, но не можех да се отърва от дошлото изневиделица желание да сложа и аз на пръста си едно кокетно златно бижу и то да е на всяка цена с червен камък. Много пъти заделях с усилие и лишения смешни левчета. Но бързо посягах към тях, когато пробитите маратонки на сина или дъщерята крещяха в лицето ми, че за една майка здравето на децата ѝ е по-важно от една приумица, наречена пръстен.

И така, докато един ден комшийката ми, върнала се от поредната куфарна търговия от Истанбул, не ме повика да пием у тях кафе и не ми показа златните бижута, които се наложило да крие (да не казвам къде!), пренасяйки ги през границата. Погледът ми на любопитна сврака веднага се стрелна върху красивото пръстенче, на което отгоре се кипреше малък червен камък. Явно съм се издала с това неистово желание непременно да го притежавам, защото жената веднага ми го подаде и настоя да го премеря. Направих го, стоеше кокетно на пръста ми и ми беше по мярка. Но грейналото ми в радостна усмивка лице веднага се помрачи от мисълта, че колкото и да искам, не мога да си го купя. Комшийката, предусетила мислите ми, предложи друг вариант:

– Ще ми се издължаваш на малки суми, не се притеснявай! Близки сме си, а и с отстъпка ще ти го дам! Мога да те изчакам, миличка!

– Наистина ли? – гледах я аз като изненадано дете и клепах на парцали.

В главата ми веднага се подредиха ситуационните варианти, които биха ми помогнали да изплувам от дълбоката парична недостатъчност. Е, не като състезател на сто метра бътерфлай, а като играя ловко и добре обмислено на прескочи кобила със задълженията, сметките и ежедневните нужди на тричленното ми семейство. Спомних си и, че в края на месеца шефът беше обещал да ни даде премии. Това ме направи по-решителна и донякъде ме успокои.

Прибрах се вкъщи с пръстена и не знам колко пъти суетно се вглеждах в него, показно вдигнала пред очите разперените си пръсти, а една кипнала в мене радост обливаше бузите ми. Не можех да преценя кой от двама ни – аз или камъчето на страхотното ми бижу е победител в състезанието по искрящо червено. Бях почти толкова щастлива, колкото когато станах майка. Дъщеря ми – влязла вече във възрастта на влюбената замечтаност – поиска също да го премери, но аз побързах да си го поискам обратно и го сложих отново с подчертана собственическа бързина на пръста си. Засрамих се пред детето си и като добра майка обещах за бала непременно да купя и на нея.

Шефът удържа на думата си и ни зарадва с добри премии, но токът чакаше да бъде платен, пералнята да бъде дадена за ремонт, а тапетите в кухнята не искаха да се срамуват повече от плачевния си вид... Пръстенът застана на опашката след другите неотложни плащания и добре че майка ми, спечелила по чудо четворка от тотото, ми помогна с парите, които трябваше да платя за него, за да се отсрамя пред комшийката. Второто плащане направих с изненадващата сума от получената на куп за няколко месеца издръжка за децата, която бившият съпруг ми дължеше. Последният „транш“ към съседката се криеше като възможен отговор на трудна математическа задача, която беше най-малко с три неизвестни... Бях казала на комшийката, че ако не се появи друга удобна възможност, ще трябва да дочака останалата сума до момента, в който получа следващите си тримесечни премии. Чувствах неудобство да откликвам на поканите ѝ за съботно кафе, не знаех как да ги отклоня, потънала в неловко мълчание и вина пред нея, заради забавеното плащане.

Вие вече очаквате добрата развръзка на историята, но ще ви споделя, че и с този пръстен трябваше да се разделя, преди да му се налюбувам. В службата имахме колежка, преживяла също като мен два развода. Разликата между нас беше в това, че тя имаше само едно момиченце на осем години. Знаех, че е от другия край на България и си няма никой, който да я подкрепя в трудни моменти. Опитвах да се сприятеля с нея, но тя, някак необяснимо за мен, все странеше и отклоняваше поканата да ми дойде на гости. Година по-късно разбрах каква е причината. Нейната дъщеря страдаше от рядка болест на костите и имаше нужда от специални грижи. Жената беше наела медицински асистент и правеше всичко по силите си, но ситуацията изведнъж се влоши още. Нейна братовчедка по бащина линия бе проучила, че в Турция известен професорски екип прави успешна операция с присаждане на костен мозък и там могат да помогнат на детето ѝ. Но, разбира се, сумата за това беше непосилна за младата жена. От подробностите, които научих по-късно, ми стана ясно, че тя продала нивите на баща си в Лудогорието, теглила и максимално висок заем, но така и не могла да събере дори половината от необходимата сума. Виждах я как всяка сутрин идва с все по-дълбоки сенки под очите от безсъние, а очите ѝ често са подути от плач.

Колегите бяха състрадателни и всички ние решихме да съберем пари за нейното момиченце. Нямаше определена сума, можеше да оставиш в облепената кутия за обувки, превърнала се в импровизирана касичка, това, което си в състояние да заделиш. По местната телевизия обявиха и сметка на името на болното дете. А аз се чудех какво мога да откъсна от залъка на рожбите си. Съчувствах силно на затруднената майка и исках да се включа в инициативата. Само че наистина не виждах как.

Една вечер, прибирайки се след работа, влязох в един бижутерски магазин и съвсем осъзнато снех пръстена от ръката си. Подадох го на мъжа срещу мен и поисках да ми каже каква сума може да ми даде за него. Цифрата ме изненада, беше много по-малка от очакванията ми, но все пак имах време да пресметна, че като платя последната вноска на комшийката си, ще мога и аз да оставя в касичката една сума, която няма да ме кара да се срамувам. Мъжът отвори чекмеджето пред себе си, отброи точния брой двадесетолевки и ми ги подаде през прозорчето на гишето. Не вярвах, че ще стане толкова бързо. Дори не успях да се „сбогувам“ наум с пръстена, превърнал се в моя осъществена мечта за толкова кратко. Преди да вляза вкъщи, позвъних на вратата на комшийката и, без да влизам вътре, ѝ подадох остатъка от сумата, с който приключвах задължението си към нея. Тя се усмихна широко и не скри изненадата си:

- Ей, успя значи! Нали ми беше казала, че ще се забавиш! Не трябваше да бързаш толкова! Но щом си се справила, мога вече да ти кажа да си носиш пръстена със здраве, а той да ти донесе късмет!

Побързах да си тръгна без да кажа нищо, преди тя да е видяла, че бижуто с червен камък вече не стои на пръста ми. Мислено насочих нейното пожелание за късмет към болното момиченце на колежката. От цялото си сърце исках то да се оправи и знаех, че нито за миг няма да съжалявам, че съм постъпила така. Сутринта – запъхтяна, но с приповдигнато настроение – влетях в службата. „Касичката“ не беше още извадена, но когато го сториха, аз бях първата, която мушна в процепа с тиха молитва сгънатите в дланта ми пари. Седнах успокоена на мястото си и помня, че този ден отхвърлих много от натрупалата се покрай мен работа. В обедната почивка се качих в стола и се наредих на опашката. Майката, която обикновено си носеше ядене от къщи, сега беше застанала зад мен. Слагайки само една зеленчукова супа на таблата си, тя видя, че пръстена не е на ръката ми и съвсем импулсивно ме попита:

- В банята ли го забрави сутринта? Толкова е хубав с този червен камък и страшно много ти отива!

- Подарих го на дъщеря си! - отговорих ѝ с усмивка аз и отправих мислено отново молитвата си тя да успее да събере нужната сума, за да заминат колкото се може по-скоро в Истанбул и осъществят успешно лечението.

Жената отсъства дълго, а после нещо наложи да се върне в родния си край и не разбрахме какво се случи с детето ѝ. Чухме, че имало временно подобрение, но дали надвиха болестта окончателно нямаше кой да ни каже. А след няколко години, когато дъщеря ми стана абитуриентка, успях да ѝ купя голям златен пръстен с червен камък и това направи мен като нейна майка два пъти по-щастлива. Сложих го на пръста ѝ с пожелание да е щастлива и с молба към съдбата винаги и във всичко да подкрепя детето ми.