Излезе на улицата в обичайното прекрасно настроение въпреки продължилите горещини, които не понасяше. Запътен към работата си, започна по навик да си тананика своята любима песен:
„Иска ми се да живея, да се смея и да пея, че животът е много мил...”
Познаваше всеки метър от улиците, по които минаваше, всяко оцеляло от времето дърво, всяка сграда. Вярваше, че нищо не може да го изненада. Но не бе прав. Прекрасният летен ден му поднесе нещо неочаквано, по своему трогателно и същевременно зловещо, като предсказание за раздяла. Макар някакво странно предчувствие да го бе заставило да намери начин да подари картините си. Но тогава не мислеше за това. Или по-скоро не можа да го разбере. Проумя го едва след малко повече от седмица.
Улиците бяха почти пусти. Може би заради температурите и започналите летни отпуски. А може би на никого не му се излизаше от хладните учреждения наоколо. Имаше само обичайните пенсионери пред общината, дошли да си платят годишните данъци. Изгледа опашката машинално ...