Имало едно време една малка, но много специална птичка. Наричали я птичката на щастието. Това било, защото тя летяла от клон на клон, от дърво на дърво, от град на град и дарявала на всекиго щастие. Не щеш ли, един ден Дявола решил да я хване и да я затвори в клетка, за да може хем да отнеме щастието, което птичката дарявала на хората, хем да го прибере всичкото за себе си.

      Издебнал я, хитрецът му с хитрец, както си чуруликала на един клон и ХЛОП - вкарал я в чувала. Доволен и подсмихващ се, той я откарал в ада и я затворил в клетка.

     – Хайде сега, проклетнице, вече няма да даваш щастие на никой друг освен на мен – рекъл Дявола и се изхилил така, че самите стени на ада се разтресли.

     Птичката на щастието се разплакала. Никога не била по-нещастна. Дяволът я гледал и не можел да се начуди какво било толкова щастливото в тази птичка. Тя никакво щастие не му донасяла като я гледал, а напротив - погледнал ли я, започвал да и се ядосва, тъй като му разваляла настроението с цивренето си.  

     Държал я Дявола, държал я, но с всеки изминал ден птичката ставала все по-нещастна и по-нещастна. Дявола не можел вече да я погледне от яд.

     – Ти си абсолютно ненужна. По-добре да те пусна да ядосваш хората горе. Поне някаква полза да има от тебе - и Дявола взел птичката от клетката и я захвърлил с всичка сила (а и злоба) към един тунел, който водил към повърхността на Земята.

     Птичката зачуруликала с такова удоволствие и щастие благодарение на своето освобождение, че Дявола като я чул изпитал за кратък миг същото, което изпитвала и птичката. После, разбира се, изпитал злоба и яд, че я пуснал.

Край