Имаше нещо извънредно досадно в купчината натрупани листове на пианото. Гледаха го някак противно и брутално. При мисълта, че трябва да ги подреди, направо му се доповръща.
От три дни все там стоеше. Взираше се в белотата вън, някъде далеч зад изрисуваното със ледени бои стъкло.
Имаше нещо удивително магично в замръзналите в последно дихание почернели клони, дращещи трагично по прозореца, в протегнатите напред ръце на зимния вятър, отвяващ всичко топло, лятно и някак чувствено.
Шарейки по полираната студенина на каменния перваз, пръстите му напипаха нещо космато. Той стисна здраво, после отпусна.
Пак стисна. И отпусна.
При последното изквичаване, пръстите нежно погалиха козинката на мъртвото животно, свиха се конвулсивно и после замръзнаха.
***
Горе някъде, на върха, тя знаеше, че имало еликсир, който щял да я спаси. Ако изобщо имаше спасение.
Някой някъде ù беше казал, че трябва да продължи да върви. Дори ако пътят свърши, тя трябва да не спира. Трябва все да върви.
И ето я тук, в таз ...