Умирах от жажда и вятърът брулеше все по-силно лицето ми. Едва държах очите си отворени, но продължавах да се придвижвам от една дюна на друга. Спирах на върха на всяка от тях и ровех колкото надълбоко можех. Нямаше сила на света, която да ме спре. Трябваше да се преборя. Трябваше да събера поне сто книги, каквото и да ми струва това. Вече бях на двадесет и петата и знаех, че ще успея, ако бурята прояви малко милост и не ме отнесе. Песъчинките се забиваха в тялото ми дори през дрехите, през кафтана и клина ми, усещах ги в косите си, провирайки се някак под тюрбана. Ровех, ровех и пак ровех. Пръстите на ръцете ми вече бяха издрани, но не ги жалех и том след том пусках в черните чували. Пред очите ми се мяркаха класически и нови заглавия, любими произведения бяха затрупани под пясъчните пирамиди. Исках да ги спася от тази зла участ, да ги изчистя от оскверняването, да ги покажа отново лъскави пред света. Трябваше непременно да покажа на Джамал колко важно нещо за мен и за човечеството са книгите и така да спася сина си от жестоките му ръце. Той държеше здраво малкия, пазеше очичките му от калимата, но и не искаше то да вижда съкровищата на майка си. Важното за него беше, че след време момчето ще знае наизуст свещената книга, нямаше нужда да си пълни главата с разни измишльотини. След всяка изровена творба Джамал ми крещеше от следващата дюна: “Голям си инат, но тази тук е по-голяма, книгата е скрита по-надълбоко! Никога няма да успееш с това предизвикателство! Хайде, да те видя как ще направиш сина ни като себе си, щом не можеш едни сто книги да събереш! Няма да ти позволя да успееш!“ Подигравателният му свиреп смях ме надъхваше все повече и въпреки умората, вятъра и болката в ръцете ми, изравях книга след книга и нямах намерение да спра. В един страшен миг, обаче, усетих как се свличам от върха на една много висока дюна. Пясъчната пързалка сякаш нямаше край. Летях, а около мен жълтият вихър не спираше и ме въртеше като в центрофуга. Когато след цяла вечност спрях, притискайки до гърдите си “Приказки от хиляда и една нощ“, усетих малки ръчички да ме удрят навсякъде и най-любимото гласче да вика уплашено: “Мамиии, мамиии!“

Отворих рязко очи и видях уплашеното личице на Заки, четиригодишния ми син. Винаги толкова грижовен и внимателен, сега се беше надвесил над мен и ме галеше с ръчичка по лицето, питайки ме с дълбоките си, големи, кафяви очички дали съм добре. Разтръсках глава и се огледах. Лежах на пода в детската стая, прегрърнала тежката книга с любимите приказки на сина ми. Над мен светеше нощната лампа, която разпръскваше мека, синкава светлина и обсипваше стените и тавана с многоцветни звезди. Как четях приказките на Шехерезада на подобна светлина преди сън, сега нямам и идея. Нямах избор, обаче. За да заспи спокойно малкото ми момче, трябваше да греят звезди и да сме пренесени в света на Аладин или Али баба. Усмихнах се на Заки, уверих го, че всичко е наред и се върнахме заедно на малкото креватче. Предположих, че падайки насън от дюната, съм паднала реално от леглото. Стана ми смешно, но осъзнавах, че малкият човек се е стреснал от опита ми да летя.

- Мамо, вече не приспиваш мен с приказки, а заспиваш ти. – констатира Заки, мушвайки се отново под юргана.

- Хей, момченце малко, когато ме караш да чета по цял час, а съм много уморена, така е. Ти защо не заспиваш по-бързо?

- Не ми се спи, мамо. А пък и е толкова интересно в пещерата на Аладин. Тя в страната на тати ли се намира? Там нали има пустиня? - не спираше с въпросите малчуганът.

- Точно до селото на баща ти се намира пустинята Ерг Чеби, да. Виждал си като бебе морето от оранжево златисти дюни, пускала съм те да пълзиш, а после и да тичаш из пясъците до Мерзуга. Само нощем, когато няма да си опариш босите крачета. Дали е там пещерата, попитай баща си когато го чуеш следващият път.

- А той защо живее без нас в Мароко, мамо?

- Не иска да живее в Испания, за това, момчето ми.

- Защо ние не отидем при него? – чувах този въпрос не за първи път и той ме пронизваше винаги в сърцето. Всеки път повтарях на Заки, че понякога се налага семействата да живеят разделени, когато мама и татко не се разбират и житейските им пътища се разделят. Отговорът никога не задоволяваше детското му любопитство и не разбираше защо вижда баща си само на камерата, не и на живо. Не знаеше малкото ми съкровище какво ми струват на мен дори виртуалните му срещи с Джамал. Не знаеше, че е голяма не само пустинята до родното му село. - Обещала съм ти, ще отидем, когато пораснеш. Хайде, сега заспивай!

- Само, ако ми прочетеш още веднъж приказката, но без да заспиваш! - хитро се усмихна той. Целунах го и зачетох отново.

Всяка вечер, наблюдавайки спокойното, спящо личице на Заки, си спомнях за баща му. Двамата си приличаха изключително много и неволно се връщах в най- скъпите си спомени, когато летях от щастие и обичах. Бях и обичана, дълго време вярвах в това. Не можеше онези вечно усмихнати, топли кафяви очи да ме лъжат. Чувството за приказност, от първия миг, нямаше как да е само в моята фантазия.

Сбъдвах една своя мечта. Взех с десятка изпита за придобиване на квалификация за помощник библиотекар. Мечтаната от мен професия, от дете. Когато получих резултатите и видях изписано на екрана: София Санчес- SB10, крещях и подскачах навсякъде от радост. Непрекъснато прегръщах родителите и сестра си и се чувствах горда от успеха. Нямах търпение да намеря своето място в някоя от библиотеките на Алмерия, да потъна в книжния свят и да забравя за проблемите в реалността. Заедно с дипломата получих и подарък от семейството ми. Знаеха, че мечтая да отбележа личния си триумф на някое ново за мен място и само седмица по-късно отпътувах със сестра ми Мария за Танжер. Мечтана дестинация и за двете ни беше тази екзотична страна. Десет дни се наслаждавахме на релакс, излежавайки се под жаркото слънце и къпейки се в невероятно чистите води на Playa Blanca. Вълнуващо беше да съм на място, което е толкова тясно свързано с родината ми, а всъщност да съм извън пределите ѝ, докосвайки се до чужда култура и обичаи. По средата на ваканцията вече знаех, че искам да опозная цялото Кралство. За целта си обещах всяка година да посещавам различна част от това топло място, наречено Мароко. Само няколко дни ми бяха достатъчни, за да се почувствам там като у дома си.

Мария се пренесе рано в света на Морфей в онази забележителна нощ. Мен не ме свърташе в леглото и предприех самотно пътешествие по плажа. Млада и щура, нищо не ме плашеше и любопитството ме водеше напред във всяко приключение. Заровила крака в пясъка се наслаждавах на тишината на нощта, на хладния бриз, на шума на вълните и на невероятната звездна гледка над мен. Необятната морска шир отнасяше мислите ми надалеч, успокояваше ме.

- Извинявай, може ли да поседна до теб и да се наслаждаваме заедно на гледката? – дочух близо до мен мъжки глас.

- Кой си ти и как така ми говориш на испански? – учудих се аз, без изобщо да се уплаша от непознатия.

- Съжалявам, че не се представих. Приятно ми е, Джамал. Живял съм няколко години в твоята страна и когато те видях нещо ми подсказа, че си испанка. Виждам, че не греша. – подаде ми галантно ръка Джамал, отговарящ напълно на името си. Тъмната му кожа, мускулестото тяло, черните къдрици и кафяви очи му придаваха типичното чаровно арабско излъчване, като на изваден от приказка принц. Усмивката му го правеше още по-красив и привлекателен.

- Не грешиш. София съм аз, от Алмерия. Приятно ми е.

- Живях в Малага и няколко пъти съм посещавал красивия ти град. Усещането там не е много далеч от това в моята страна...

- Нека не подхващаме темата. – парирах излиянието му аз, защото не ми се започваше историческо-християно-мюсюлмански спор.

- Добре. Спокойствието тук не е за спорове, права си. За какво ще си говорим тогава? За нас?

- За теб и мен, искаш да кажеш. “За нас” ми звучи по друг начин.

- Забавна си. И малко нападателна. Винаги ли реагираш така? - Не. Само когато непознати мъже ми нарушат личното пространство. – все в същият дух отговорих аз. - Харесваш ми, не се даваш лесно. Тъй като съм джентълмен, обаче, ще освободя пространството ти. Макар да предполагам какво си мислиш за един арабин, заговарящ непозната испанка на плажа. Желая ти лека нощ и липса на други досадници тук. – Джамал се изправи, говорейки, усмихна ми се сконфузено и бързо се отдалечи.

- Хей, почакай! – чух се да го викам.

– Много пък си обидчив! Нали не очакваш да съм мила с теб от първия момент?

- А защо не? – попита ме той в мрака, без да се обръща.

- Например, защото не те познавам?

- Какво искаш да знаеш за мен? – спря се красивият мароканец и ме погледна в очакване. – Джамал, от Мерзуга. Лекар съм, завършил образованието си в Малага, на тридесет и четири години. Нямам четири жени. Дори една си нямам.

- Вдъхваща респект и успокоение информация. – засмях се. – Аз пък съм тук на ваканция, да отпразнувам завършването си. Надявам се скоро да работя като библиотекарка и да опознавам хората чрез книгите, които четат. Бих се радвала и теб така да опозная, но май нямаме много време. Ще остана в Мароко само още няколко дни, а и виждам, че бързаш да избягаш.

- Да, като всяка жена, не знаеш какво искаш. Да остана ли, да не остана ли? – смеейки се Джамал се настани отново на мястото си на пясъка до мен.

- Ако ми обещаеш спокойствие и сигурност, остани.

- Давам ти мъжката си дума, имаш ги!

Същото обещание ми даде Джамал и месец по-късно, когато сключихме брак според обичаите в родината му. Шеметен месец, наситен с вълнения, много разговори, много пътувания, много любов. Мария си тръгна за Испания в края на ваканцията, неспирайки да ме наставлява като по-голяма сестра, макар да харесваше избрания от мен мъж. Днес вече не го харесва, но тогава, в началото, той ни омагьоса с думи, дела и чар. Останали насаме с Джамал обикаляхме приказната страна. Задъхвахме се от жега в пустинята, разхлаждахме се в морето, запознаваше ме с историята на Мароко и за малко не ме изгуби в Маракеш. Казваше, че се чувства най-щастливия мъж на света докато ме посвещаваше в тайните на секса. Държеше се с мен много мило и ми угаждаше за всичко. Не се скарахме в нито един момент, а семейството му ме прие много радушно. Забелязах как баба му клатеше неодобрително глава на решението ни да се оженим, но не отдадох значение. Повтарях си, че ще живея с него, не с нея. Година по-късно тя ми сподели, че е знаела какво ще се случи и в началото ме е съжалявала. В този миг разбрах, че заядливото ѝ отношение към мен е било много по-искрено от всички усмивки и мили думи на останалите роднини. Омъжвайки се, обаче, аз бях щастлива. Без семейството си, с обещание за испанска сватба в близко бъдеще, до любимия мъж, аз не стъпвах по земята, а летях.

Когато се роди Заки започнах да настоявам пред Джамал да се разходим тримата до Алмерия или да поканя най-близките си на гости. Той все повтаряше, че ще го сторим когато дойде моментът. Какъв по-добър момент от този баба, дядо и леля да се запознаят с нашето бебе, не спирах да се чудя. Синът ни беше навършил три месеца когато твърдо заявих на баща му, че щом той не прави нищо по въпроса ще отида сама със Заки при роднините ми. В следващият миг изживях най- голямото унижение и първата болка в живота си. Джамал ме удари! Моят мил, чаровен, добър Джамал ми зашлеви шамар! Толкова се шокирах, че вместо да му покажа, че това не е отношение към жена, особено към любима жена, се разплаках и се затворих с детето в стаята ни. Той вероятно прие поведението ми като зелена светлина да се държи както иска. Взе документите ми и ограничи свободата ми. Не излизах на разходка сама. Не можех да вземам решения сама. Нито за детето, нито за себе си. Забравих какво е нежност, мили думи, романтични екскурзии и специални подаръци. Етажерките спряха да се пълнят с купени ми от него книги на испански и с времето разбрах, че колетите, които сестра ми е изпращала се складират в едно мазе. Книги, играчки, дрехи, всичко потъваше в прах. Чувах близките си все по-рядко, а когато надигнех глас бивах посинявана от бой или заключвана с дни, без дори да знам как е синът ми. Душата ми се сломи, мечтите ми изчезнаха в небитието. След поредният побой направих спонтанен аборт. Никога нямаше да връзвам плитки на дъщеря си и да ѝ разказвам приказки за принцеси. Баща ѝ не страда много, щели сме да си направим ново бебе. Аз вече не исках. Нито бебе, нито нищо от него. Загубата вместо да ме погуби, ме накара да се изправя и да се боря. Всяка вечер, преди сън, обмислях как да избягам от ада, в който живеех. Със Заки, разбира се.

Оставаше месец до третият рожден ден на сина ни, когато Джамал започна да получава всеки ден имейли от сестра ми, че майка ни е на легло и нещата са много зле. Не спираше да му пише, че мама повтаря, че не иска да си отиде от този свят без да види внучето си. Аз плачех неутешимо, почти непрекъснато, всеки ден. В началото той крещеше да го оставим на мира, да не го правим на луд и аз спрях да му говоря. Плачех и мълчах, а писмата не спираха.

- Говорих с майка ми и баба. Казват, че не е редно да ти причинявам подобна мъка, знаейки как бих страдал аз самият, ако майка ми умира и някой я лишава от последното ѝ желание. – тихо заговори една нощ Джамал. – Имам много работа в болницата, не мога сега да отсъствам. Взел съм ти билет, подписал съм нужните документи за Заки. Ще заминеш сама с него, но след две седмици ви искам тук обратно. Разбрахме ли се?

- Съгласна съм. Много ти благодаря, Джамал! Това е най-милото нещо, което правиш в последните години за мен. Ще го запомня! – още по-тихо му отговорих аз, задавяйки се от сълзи. – Как ми се иска отново да се обичаме!

- София, недей! Нещата не могат да бъдат същите. Тогава бяхме влюбени.

- Защо вече не сме? – осмелих се да го попитам, а той ме остави сама в мрака.

Търсех отговор на този въпрос повече от година. Не го намирах нито докато спорехме с Джамал в месинджър, нито докато мокрех нощем възглавницата, нито докато откривах всеки ден колко са различни хората, според книгите, които четат. Когато се прибрах у дома заварих мама да ме чака с усмивка, направила любимата ми паеля и в цветущо здраве. Планът ни беше проработил и тя, както и цялото ми семейство, успяха да прегърнат малкия Заки. Всеки ден благодарях на Бога, че съм на родна земя, с най-любимите ми хора, живея мечтата си и мога да се грижа за момчето си. Всички се опитваха да ме разсейват, да върнат вярата ми в хората, да ме накарат да забравя болката от любовта.

Камбанката на входната врата зазвъня. В голямата, библиотечна зала влезе висок тъмнокос, красив мъж. С бавни стъпки и лека, чаровна усмивка се приближи до тезгяха, зад който обслужвах хората аз. Подаде ми червена роза и всички погледи се впериха в нас.

- Здравей, моето момиче. Идвам с мир и предложение. Остави Заки при майка си и ела с мен край морето. Не в Танжер, а тук, в Алмерия. Нека започнем отначало, на твоя земя. Позволи ми да ти покажа, че любовта не си е отишла, а аз мога да бъда и добър. Нека край морето да измием спомена за миналото и да си позволим да мечтаем за бъдещето. Искаш ли? Моля те, кажи да!

- Не вярвах, че ще те видя отново, Джамал. Не вярвам също, че едно къпане с теб в морето, било то и на лунна светлина, ще пресуши пустинята в душата ми. Ти се постара да е необятна. Вече никога, за нищо, няма да ти кажа “да“!

01.08.2022 Ким Джаксън