Умирах от жажда и вятърът брулеше все по-силно лицето ми. Едва държах очите си отворени, но продължавах да се придвижвам от една дюна на друга. Спирах на върха на всяка от тях и ровех колкото надълбоко можех. Нямаше сила на света, която да ме спре. Трябваше да се преборя. Трябваше да събера поне сто книги, каквото и да ми струва това. Вече бях на двадесет и петата и знаех, че ще успея, ако бурята прояви малко милост и не ме отнесе. Песъчинките се забиваха в тялото ми дори през дрехите, през кафтана и клина ми, усещах ги в косите си, провирайки се някак под тюрбана. Ровех, ровех и пак ровех. Пръстите на ръцете ми вече бяха издрани, но не ги жалех и том след том пусках в черните чували. Пред очите ми се мяркаха класически и нови заглавия, любими произведения бяха затрупани под пясъчните пирамиди. Исках да ги спася от тази зла участ, да ги изчистя от оскверняването, да ги покажа отново лъскави пред света. Трябваше непременно да покажа на Джамал колко важно нещо за мен и за човечеството са ...