Пясъчен замък
Пясъчен замък
Дните бързо се нижат по неизписаните страници на нашия живот и отмятат страница след страница.
Живеем с лекичка насмешка за утрешния ден, осмивайки чуждите мечти, различните желания и близките амбиции.
Впускаме се в живота, без да ние страх той да ни погълни в дълбоките си води. А вътрешно в себе си плуваме към своя бряг. Избягали с поредния, последен кораб, който спасява душата ни от огромната вълна. Вълната, която заля поредния остров, където бяхме подслонили себе си и това, което сме. Бягаме от миналото, не взимаме много неща, само най-близките ни спомени и шепа надежди. Може би следващия остров не е далеч, а може и да е на цяла вечност разстояние от нас, но където и да е, ние вече кроим планове за него. Как би изглеждал, какво ще е по-добро този път? Какво ще стане, ако пак ни залее вълната? И сякаш на шега живота ни изтърсва на брага му. Дали е по-добър? Така си мислим. Но единствено вълната ще ни каже. Въодушевени, в нескрита еуфория разопаковаме багажа си и бързичко редим, една по една, следващите стъпки, следващите цели. Забравили за предния остров, прогонвайки странното усещане на повторението. Забравяйки вълната и морето, без страх, градим нашия Пясъчен замък, близо до водата, за да се чувстваме по-живи, да се чувстваме както трябва. Стените му проблясват на яркото слънце, сякаш милиони малки диаманти са вградени там и те светят, светят за нас. Кулите му се издигат високо в небето, обещавайки респект и закрила. Изграждаме самички този замък, там в душата си, понякога той има и име, и образ, и характер, понякога не. Понякога ни кара да се смеем, друг път да плачем. Понякога просто го украсяваме с мидички и водорасли, понякога не. Щастливи и усмихнати стоим и се оглеждаме в него и се радваме на дните, нареждайки всичките си надежди около него. И точно преди да заживеем в него, той рухва, под поредната морска вълна, заляла брега... Привлякла към морето всичко със себе си. И докато се усетим, ние сме отново в морето, спасени на поредния, последен кораб, на път към новите земи. И пак пристигаме някъде, и пак градим пясъчни кули и замъци от диаманти... Без дори да се досетим, че замъкът на душата ни е нашият кораб, който прибира надеждите и мечтите ни, спасителят, който ни подслонява всеки път, щом пясъчните кули биват съборени от вълните на морето, наречено живот...
© Ели Петкова All rights reserved.
браво 
