Пясъчен замък
Пясъчен замък
Дните бързо се нижат по неизписаните страници на нашия живот и отмятат страница след страница.
Живеем с лекичка насмешка за утрешния ден, осмивайки чуждите мечти, различните желания и близките амбиции.
Впускаме се в живота, без да ние страх той да ни погълни в дълбоките си води. А вътрешно в себе си плуваме към своя бряг. Избягали с поредния, последен кораб, който спасява душата ни от огромната вълна. Вълната, която заля поредния остров, където бяхме подслонили себе си и това, което сме. Бягаме от миналото, не взимаме много неща, само най-близките ни спомени и шепа надежди. Може би следващия остров не е далеч, а може и да е на цяла вечност разстояние от нас, но където и да е, ние вече кроим планове за него. Как би изглеждал, какво ще е по-добро този път? Какво ще стане, ако пак ни залее вълната? И сякаш на шега живота ни изтърсва на брага му. Дали е по-добър? Така си мислим. Но единствено вълната ще ни каже. Въодушевени, в нескрита еуфория разопаковаме багажа си и бързичко редим, една по една, следващите стъпки, следващите цели. Забравили за предния остров, прогонвайки странното усещане на повторението. Забравяйки вълната и морето, без страх, градим нашия Пясъчен замък, близо до водата, за да се чувстваме по-живи, да се чувстваме както трябва. Стените му проблясват на яркото слънце, сякаш милиони малки диаманти са вградени там и те светят, светят за нас. Кулите му се издигат високо в небето, обещавайки респект и закрила. Изграждаме самички този замък, там в душата си, понякога той има и име, и образ, и характер, понякога не. Понякога ни кара да се смеем, друг път да плачем. Понякога просто го украсяваме с мидички и водорасли, понякога не. Щастливи и усмихнати стоим и се оглеждаме в него и се радваме на дните, нареждайки всичките си надежди около него. И точно преди да заживеем в него, той рухва, под поредната морска вълна, заляла брега... Привлякла към морето всичко със себе си. И докато се усетим, ние сме отново в морето, спасени на поредния, последен кораб, на път към новите земи. И пак пристигаме някъде, и пак градим пясъчни кули и замъци от диаманти... Без дори да се досетим, че замъкът на душата ни е нашият кораб, който прибира надеждите и мечтите ни, спасителят, който ни подслонява всеки път, щом пясъчните кули биват съборени от вълните на морето, наречено живот...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ели Петкова Всички права запазени
браво 
