След поредната стъпка назад стоя сама в тъжната стая, потънала в мисли и задавайки си безброй въпроси.
Колко може да понесе човешкото сърце, колко удара?
Защо те са последователни и още по-силно от предходните?
Как да се справим с тях?
И има ли граница всичко това?
Нямат ли край несгодите, проблемите?
Или поне измежду тях не се ли прокрадва мъничко късмет?
... Май няма кой отговор да ми даде, а и като се замисля така е по-добре, че ако без надеждата си крехка аз остана - ще мога ли да продължа?...
... Едва ли.
И пак въпрос...
Защо мечтите ми от пясък са и тъй трудно е човек да ги опази, а тъй лесно се от другите рушат...? Вземете ги, тъпчете ги без свян, но по-добре да съм по-бедна с една мечта, отколкото купчина студени железа (роботи)!!! Като "роботите", които срещам всеки ден. Даже белег от усмивка по техните лица не се прокрадва. Забравили са те отдавна какво е да се радваш на малките неща. Не искам да съм бедна душа, облечена в скъпи дрехи, незнаеща какво е истинска мечта.
Не! Не ...