Aug 13, 2008, 9:26 AM

Пълна луна - част две 

  Prose » Narratives
605 0 2
6 мин reading
Нощ... пълнолуние... тази нощ ми се налага да не спя...
    Наблюдавам пълната луна и мисля за това, което ми каза за нея Ръмжача снощи. Защо не?! Ще използвам портала, който тя отваря и ще се пренеса съзнателно в свят пет.
     Подготвям се. Паля ароматна клечка... коленича на пода в стаята си... навлизам в света на тихата концентрация... започвам да дишам съсредоточено... успокоявам ритъма на сърцето си и постепенно го забавям... дишането ми става все по-бавно и дълбоко... А след това, едва когато дух и тяло се превръщат в едно цяло се протягам и потапям енергията си в отворената порта на пълната луна...
      ... Свят пет...
      Без да се бавя нито за миг приемам вълчия си облик. Тази ми трансформация става все по-лесно с всяко следващо ми посещение на това вълшебно място... Поемам на път, без да спазвам някаква конкретна посока, а само воден от любопитството къде ще ме отведе пътя под лапите ми...
     Тъпо! Тъпо! Тъпо! Набутах се в такава каша, че как ще се оправя не зная... Но по същество - попаднах на някаква раса - наричащи сами себе си сенчести. Явно са някаква издънка на вампирския род, но са по-слаби и по-бавни от вампирите, но пък могат да понасят сравнително добре слънцето, макар че се чувстват най-комфортно на тъмно, не ги мъчи глад за кръв, но поради много дългия им живот са станали подвластни на скуката и са готови на всичко, за да си направят забава... и добре че е така...
     След тези няколко встъпителни думи продължавам с историята си.
     Докато прекосявах някаква горичка и въпреки внимателното ми проучване на местността около мен (явно още не съм развил достатъчно инстинктите си на див звяр), изведнъж се оказах опакован в мрежа, даже не я видях от къде се появи.
- Я, хванахме си вълче! - каза някакъв глас - Какво ще го правим?
- Защо не го пуснете? - веднага им предлагам приемлив за всички вариант.
- При това говори - продължава друг глас - Какъв си такъв вълк, който говори?
- Всъщност съм човек във вълча кожа...
- Човек? А меч можеш ли да държиш?
- Справям се - мисля си за времето прекарано в доджо.
- Великолепно! Ще си организираме забава - зарадва се невидимият ми събеседник. Невидим за мен, защото в резултат на опаковането ми в мрежата задния ми десен крак се намира точно пред очите ми и ми пречи да видя каквото и да е и ми се наложи да водя горния диалог в доста нелепа поза. Понасят ме на някъде. След не много време ме стоварват на земята и ме отмотават от мрежата. Чак сега успявам да се огледам. Намирам се в центъра на не голяма поляна, тревата под лапите ми е приятно мека, при други обстоятелства с удоволствие бих се излегнал за някоя дремка на нея... Интересното на дърветата около полянката е, че на повечето има нещо, което много ми прилича на жилища, но те ми изглеждат някак израснали, а не построени. Самите жители на селището не са нито по-едри, нито по-дребни от това, за което съм свикнал да мисля като за нормално, но всички до един изглеждат жилави и гъвкави като родени атлети... Миришат ми странно...
- Стига се оглежда, а се превръщай в човек - нарежда ми едно от съществата.
     Приемам обичайната си човешка форма, а за облеклото си избирам толкова удобната и вече станала част от мен дреха Ги в черен цвят с изображение на бяла вълча глава на левия ръкав и малко знаме на страната ми на десния. Краката си оставям боси.
- Слушай какво е положението ти - започва да нарежда същия сенчест - ще те подложим на изпитание, което ще се състои от петдесет тренировъчни двубоя с дървени мечове. Ако издържиш - те пускаме да си ходиш, ако не издържиш... по-добре е за теб да издържиш - докато казва последното на лицето му се появи много гадничка усмивка.
- Това там са противниците ти - посочи единия край на полянката, където една малка тълпа се подготвя за боя, който мислят да ми теглят - след всеки двубой противникът ти ще се оттегля в срещуположния край на поляната. Всяка схватка ще продължава по пет минути, ще имаш право на цяла минута почивка между битките. Всички ще бъдете оборудвани с дървен шлем, твърди кожени ръкавици и дървен меч. Ела да избереш нещата си.
    Отвежда ме при останалите, където си избирам шлем (черен), ръкавици (черни) и двуръчен дървен меч (о, каква изненада - също черен)...
Връщам се в моята част на поляната. Сенчестият идва с мен, на въпросителния ми поглед отвръща, че щял да ми помага по време на изпитанието. Противниците ми сядат в две редици на земята, като всеки слага ръкавиците, шлема и меча пред себе си в изчакване на реда си. Аз се настанявам в сейза, поставям меча от лявата си страна с дръжката напред и острието навън, ръкавиците ми са отдясно, а шлемът - пред мен с налицникът напред...
Настройвам се за предстоящото изпитание... не зная какво са ми намислили, ако се проваля, но и в настоящия момент не е от никакво значение... Овладявам дишането си... налагам си ритъм, който забавя пулса ми... Блокирам страха... Редиците със сенчести отпред не съществуват вече за мен... пълната луна ярко грее над главата ми... Готов съм... Поставям шлема на главата си, ръкавиците на ръцете, вземам меча, изправям се с едно единствено плавно движение и заставам в готовност срещу първия си противник...
- Започвайте!
    В началото има проучване на противника с финтове и пробни атаки, след около минута сенчестият замахна към ръката ми и се опита да ме удари диагонално по главата, но вече не бях точно там, а доста по-надолу едновременно минавайки през коляното му, което чувствително забави реакциите му и в последствие успях да наложа темпото си, да го ударя няколко пъти по шлема му и да изкарам до края без поражения...
- Край!
     Оттеглям се в моята част на поляната за кратка почивка...
- Започвайте!... - Край!... - Започвайте!... - Край!...
    ... През първия час се изправям срещу десет противници, някои по-добри от останалите, някой по-бързи, но всички изгарят от желание да ме размажат, особено след първите ми няколко победи... Моя секундант ми донася други ръкавици (също черни), защото моите подгизват от пот... Пия малко вода... Важно е да не разреша да ритъма на дишането ми да се наруши... имам чувството, че живея в свят на пот, болка и умора, а останалата част от света се е отнесла на някъде... Вече нямам представа за хода на времето... След една от почивките не мога да стана... подпирам се на меча си и се изправям... Поглеждам към редицата с опонентите ми... Много са!
- Започвайте!... - Край!... - Започвайте!... - Край!...
     Вече не се връщам в моя "ъгъл" на поляната, а просто се строполявам там където съм... Получавам вода... Отново не мога да стана... пак използвам меча си като опора, но пак се строполявам... Някой ми помага да стана... Поглеждам към редицата... Няма повече... Този е последния...
- Започвайте!
   Сенчестият с лекота ме тресва по шлема - главата ми закънтява... удря ме през ребрата... мушва в слънчевия ми сплит, като изкарва въздуха ми... причернява ми... получавам удар през ръцете и меча ми изхвърча в неизвестна за мен посока... В този момент концентрацията ми се пропуква... цялата ми подготовка, така старателно градена в доджо се отнася нанякъде... Страх ме е... От гърлото ми се разнася ниско ръмжене... Първичното в мен се настанява на кормилото... Яростта ми ме поглъща... Звярът е тук!!! Надавам яростен рев... Усещам как противникът ми се парализира за миг от ужас... През този миг преодолявам разстоянието между нас, повалям го на земята и започвам да го обработвам с каквото сваря - юмруци, лакти, колене, глава, зъби (така и не разбирам кога съм загубил шлема си)... За късмет на сенчестия той не си е загубил своя и има какво да предпази главата и гърлото му...
- Край! Спри! Достатъчно!
   Издърпват ме от противника ми... Поглеждам го преценяващо - ще живее... и припадам...

   ... Събуждам се вкъщи на пода, цялото ми тяло ме боли... имам синини почти навсякъде, даже имам синини върху синините си... Все по-интересни и все по-истински започват да стават пътешествията ми...

© Стоян Вихронрав All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??